Уелс се извърна обратно към Октавия.
— Добре — склони той и взе парчето месо от ръцете ѝ.
Тя изглеждаше разочарована, че няма да му го пъхне в устата, но това не го интересуваше. Отхапа. Отвън месото беше кораво, но когато зъбите му се забиха в него, в устата му се разля вкус, който не приличаше на нищо, опитвано преди — едновременно солено, опушено и леко сладко. Подъвка още малко и после преглътна, като се подготви стомахът му да отхвърли непознатата консистенция. Усети единствено топлина.
Тези, които бяха започнали да ядат първи, бяха станали от местата си край огъня и сега вървяха из поляната. За няколко минути тихото жужене от разговорите им се сля с пращенето на пламъците. После на повърхността започна да се надига объркан шепот и косъмчетата по врата на Уелс настръхнаха. Той стана и се запъти към групичката, застанала до началото на дъбравата.
— Какво става? — попита.
— Погледни — посочи едно от момичетата към нещо сред дърветата.
— Какво? — присви очи Уелс и се помъчи да различи силует в мрака.
— Ето там — обади се друго момиче. — Сега видя ли го?
За миг Уелс си помисли, че е някаква шега, но после нещо привлече вниманието му — проблясък на светлина, толкова кратък, та си помисли, че може да си е въобразил. На около метър разстояние зърна друг проблясък, а после и трети, малко по-нависоко. Уелс пристъпи към края на поляната, която сега гореше в сиянието на светлини, сякаш невидими ръце я бяха украсили за парти. Очите му се приковаха в най-близката сфера — топка от светлина, увиснала от най-ниския клон на недалечно дърво.
Вътре имаше нещо, което се движеше. Някакво създание. Вид насекомо с малко телце и непропорционално големи, деликатни крила. Думата изпърха към устните на Уелс: „Пеперуда“.
Някои от останалите го бяха последвали в гората и сега се взираха удивени заедно с него.
— Кларк — прошепна той в мрака. Тя трябваше да го види. Откъсна поглед от пеперудата и рязко се обърна, готов да хукне и да я намери. Тя обаче вече беше тук.
Кларк стоеше на няколко метра от него, напълно занемяла. Лицето ѝ беше огряно от меко сияние и тревожното, уплашено изражение, белязало чертите ѝ от катастрофата насам, беше изчезнало.
— Здрасти — отрони Уелс. Не искаше да нарушава тишината. Очакваше Кларк да се намръщи, да му каже да млъкне или да се отдалечи. Тя обаче не помръдна — остана неподвижна, загледана в блестящите пеперуди.
Уелс не помръдна, не продума повече. Момичето, което мислеше, че е загубил, все още беше там някъде и в този миг той разбра: можеше да я накара отново да го обикне.
Глава 14
Белами
Белами не знаеше защо древните хора изобщо са си правили труда да се занимават с наркотици. Какъв смисъл имаше да си вкарваш гадости във вените, когато една разходка из гората оказваше същия ефект? Всеки път, щом тръгнеше сред дърветата, се случваше нещо. Докато се отдалечаваше от лагера на поредната ловна експедиция, потънал в светлината на ранното утро, той започна да си поема въздух по-дълбоко. Сърцето му се блъскаше със силни, бавни, стабилни удари, а органите му маршируваха в ритъм с пулса на земята. Сякаш някой беше хакнал мозъка му и бе превключил сетивата му на настройка, която Белами не познаваше.
Най-хубавото обаче беше тишината. На кораба никога не беше напълно тихо. Винаги се долавяше ниското бръмчене на фонов шум: жуженето на генератори, на лампи, ехото от стъпки в коридора. Когато за пръв път влезе в гората, за малко да се побърка — не разполагаше с нищо, което да удави мислите му. Колкото повече време прекарваше тук обаче, толкова по-тихо ставаше съзнанието му.
Огледа земята. Погледът му премина над камъни и мокри ивици земя, докато търсеше следи. Днес нямаше отпечатъци, които да последва, както вчера, но нещо му подсказа да се обърне надясно и да навлезе дълбоко в гората, там, където дърветата растяха по-близо едно до друго и покриваха почвата със странни сенки. Ето къде щеше да отиде, ако беше животно.
Посегна зад рамото си и сграбчи една от стрелите от ремъка, който беше измайсторил. Макар че беше ужасно да ги гледа как умират, през последните няколко дни мерникът му бе станал значително по-точен, затова знаеше, че животните не страдат много. Никога нямаше да забрави болката и страха в очите на първия елен, докато залиташе по земята. Да застреля животно обаче не беше толкова голямо престъпление, колкото много от гадостите, които бяха сторили другите деца, за да се озоват тук. Белами можеше и да отнема живота на създанието, но знаеше, че съществото е изживяло всеки миг от живота си напълно свободно.