На стоте затворници може и да им бяха обещали да ги освободят, но Белами знаеше, че него няма да го удостоят с тази привилегия, не и след всичко, което беше причинил на канцлера. Ако още беше сред живите при кацането на следващия кораб, първият човек, който щеше да слезе от него, навярно щеше да го застреля на място.
Белами беше приключил с всичко това — наказанията, позициите, системата. Повече нямаше да следва чужди правила. Писнало му бе да се бори, за да оцелее. Животът в гората нямаше да е лесен, но поне двамата с Октавия щяха да са свободни.
Протегна ръце напред, за да пази равновесие, и заслиза по склона наполовина с тътрене, наполовина повлечен от инерцията, като всячески се опитваше да не вдига шум и да не подплаши някое животно. Накрая тупна в подножието на склона и под оръфаните му ботуши заджвака кал. Белами потръпна, когато водата нахлу през дупките в подметките. Щеше да му е неудобно да върви обратно до лагера с мокри чорапи — беше го разбрал по трудния начин. Не беше сигурен защо в нито една от книгите, които бе чел, не се споменаваше за това. Какъв смисъл имаше да се учиш как да правиш капан от лози или с кои растения да лекуваш изгаряния, ако не можеш да вървиш?
Белами простря чорапите си на един клон да се изсушат, след което потопи крака в потока. Вече беше по-топло, отколкото когато излезе от лагера, и усещането от допира на студената вода по кожата му бе невероятно. Нави крачолите си над коленете и влезе по-навътре, ухилен като идиот, докато водата се плискаше около глезените му. Това беше едно от нещата, които най-много му харесваха тук, на Земята — как обикновените действия, като например да си измиеш краката, ненадейно изглеждаха невероятно важни.
Край потока дърветата не бяха толкова близо едно до друго, а слънцето грееше по-ярко. Белами внезапно почувства по лицето и ръцете си непоносима горещина. Смъкна тениската си, смачка я на топка и я запрати към тревата, а после се наведе, загреба вода и наплиска лицето си. Усмихна се, все още зашеметен от откритието, че водата може да има вкус. Преди всички постоянно ръсеха груби шеги за рециклирания запас от вода на кораба — че човек на практика пие пикнята на прадядо си. Сега обаче осъзна, че вековете на филтриране и пречистване са ограбили течността, докато накрая от нея е останало не повече от група водородни и кислородни молекули. Посегна пак и загреба още една шепа. Ако трябваше да опише водата, щеше да каже, че вкусът ѝ е комбинация между Земята и небето… а после щеше да халоса всеки, който му се подиграеше за тези думи.
От вътрешността на гората се чу пращене. Белами се извъртя толкова бързо, че загуби равновесие и падна по гръб, като разплиска водата. Рязко се надигна и под босите му крака се размърдаха камъни и кал, когато се обърна да потърси източника на звука.
— Извинявай, не исках да те уплаша.
Белами отметна косата си назад и видя, че Кларк стои на тревата. Беше странно да види някого другиго в гората, която вече смяташе за своя. Моментното раздразнение, което очакваше да изпита, обаче така и не дойде.
— Значи не можа да изчакаш до следобед? — попита той и се отправи обратно към брега.
Кларк се изчерви.
— Лекарството ни трябваше — отговори и отклони поглед от голите му гърди. През повечето време се правеше на толкова корава, че беше лесно да забравиш как е израснала в свят на изискани концерти и лекционни партита. Белами се ухили, поклати глава и около него се разхвърчаха капки вода.
— Ей! — изкрещя тя и отскочи назад, докато се мъчеше да отърси водата. — Още не сме тествали този поток. Може да е токсичен.
— Откога коравият ни хирург стана толкова превзет? — осведоми се Белами, седна на един огрян от слънцето участък от тревата и потупа приканващо мястото до себе си.
— Превзет ли? — смъкна се Кларк на земята и изпуфтя. — Снощи едва можеше да държиш ножа, така ти трепереше ръката.
— Ей! Аз убих елена. Мисля, че си изпълних и преизпълних дълга към мисията. А освен това — направи пауза той, докато лягаше обратно на тревата, — ти си тази, която е била обучавана да разрязва разни неща.
— Всъщност не съм.
Белами скръсти ръце зад главата си и вдигна лице към слънцето. Топлината започна да се просмуква в кожата му и той въздъхна. Беше почти толкова приятно, колкото да е в леглото с момиче, а може би дори още повече, защото слънцето никога нямаше да го попита за какво мисли.
— Съжалявам, че те обидих — рече той и провлачи думите, когато крайниците му натежаха приятно и се отпуснаха. — Знам, че си лекар, а не касапин.