— Не, имам предвид, че ме затвориха, преди да завърша обучението си.
Скръбната нотка в гласа ѝ отекна странно в корема на Белами. Той ѝ се усмихна немощно.
— Е, значи добре се справяш за шарлатанка.
Тя го изгледа и за миг се стресна, че я е обидил. После обаче Кларк се изправи.
— Прав си — каза тя. — Точно затова трябва да намерим това лекарство. Хайде.
Белами се надигна и изстена. Нахлузи чорапите и обувките си, след което преметна тениската си през рамо.
— Препоръчвам ти да се облечеш.
— Защо? Да не се тревожиш, че няма да можеш да се овладееш? Защото ако се безпокоиш за добродетелта ми, трябва да ти кажа, че не съм…
— Имам предвид — прекъсна го тя и се усмихна леко, — че тук има някои отровни растения, от които хубавият ти гръб може да стане целият на гнойни циреи.
Той вдигна рамене.
— Може пък това да те възбужда, госпожице доктор, откъде да знам? Ще рискувам.
Тя се разсмя и Белами беше сигурен, че се случва за първи път след пристигането им на Земята. Учуди се от гордостта, която изпита от факта, че заслугата е негова.
— Добре — съгласи се нехайно той, нахлузи тениската си през глава и се усмихна сам на себе си, когато видя, че очите на Кларк се стрелват към корема му. — Останките бяха по̀ на запад. Да вървим.
Тръгна по наклона, след което се обърна и погледна към Кларк.
— Посоката, в която залязва слънцето — поясни.
Тя измина тичешком няколко стъпки, за да го догони.
— Сам ли си научил всичко това?
— Май да. На „Уолдън“ няма много материали относно геологията на Земята.
Каза го без горчивината, която щеше да прозвучи в гласа му, ако говореше на Уелс или на Греъм.
— Отдавна се интересувам от тези неща и когато разбрах, че смятат да изпратят Октавия на Земята… — Замълча, защото не беше сигурен колко е безопасно да сподели. Кларк обаче го гледаше с очакване. Зелените ѝ очи бяха изпълнени с любопитство и с нещо друго, което Белами не можеше да определи докрай. — Реших, че колкото повече знам, толкова по-добре ще съм подготвен да я пазя.
Стигнаха до края на наклона, но вместо да се отправят обратно към лагера, Белами поведе Кларк по-навътре сред дърветата, които растяха толкова близо едно до друго, че листата им закриваха по-голямата част от слънцето. Малкото светлина, която минаваше през пролуките, покриваше земята със златисти езерца. Белами се усмихна, когато видя, че Кларк се старае да ги заобиколи, като малко дете, което се опитва да избегне ивиците, пресичащи пешеходната пътека на моста.
— Точно така си представях Шеруудския лес — промълви тя със страхопочитание. — Почти очаквам иззад някое дърво да изскочи Робин Худ.
— Робин Худ ли?
— Сещаш ли се? — спря се тя и го погледна. — Принцът в изгнание, който крадял лекарства, за да ги дава на сираците?
Белами я изгледа тъпо.
— С вълшебния лък и стрели? Като се замисля, някак ми приличаш на него.
Белами прокара ръка по покрита с ластари клонка, която леко блещукаше на слабата светлина.
— На „Уолдън“ не ни разказват много истории — заяви той сковано, но после гласът му стана по-мек. — Няма много книги, затова, когато Октавия беше малка, ѝ измислях вълшебни приказки. Любимата ѝ беше за омагьосан кош за боклук. — Изсумтя. — Това беше най-доброто, което ми хрумна.
Кларк се усмихна.
— Много смело постъпи заради нея — рече тя.
— Да. Е, аз бих казал същото за теб, но имам чувството, че не си тук по свой избор.
Тя вдигна китката си, на която, както на тези на всички останали, все още стоеше мониторната гривна.
— Как се издадох?
— Сигурен съм, че си е заслужавал — ухили се Белами. Вместо да се засмее обаче, Кларк се извърна настрана. Той се шегуваше, но трябваше да се досети, че не може да разговаря толкова свободно с нея — всъщност с никого от стоте. Всички те криеха нещо. Белами най-много от всички.
— Виж, съжалявам — обади се той. Извиняваше се толкова рядко, че думата остави странен вкус в устата му. — Ще намерим аптечката. Какво всъщност има в нея?
— Всичко. Стерилни превръзки, болкоуспокояващи, антибиотици… неща, които могат да променят съдбата на… — Направи кратка пауза. — На ранените.
Белами знаеше, че мисли за онова момиче, което постоянно наглеждаше — приятелката ѝ.
— Наистина я обичаш, нали? — попита той и протегна ръка, за да ѝ помогне да прекрачи покрития с мъх дънер, който препречваше пътя им.
— Тя е най-добрата ми приятелка — отговори Кларк и протегна ръка. — Единственият човек на Земята, който познава истинското ми „аз“.
Тя погледна към него с притеснена усмивка, но той кимна.