— Знам какво имаш предвид. — Октавия беше единственият човек на света, който наистина го познаваше. Нямаше никой друг, който искрено да е загрижен дали ще го види пак.
После обаче погледна към Кларк, която се навеждаше да вдъхне аромата на едно яркорозово цвете. Слънцето проблясваше в златистите кичури в косата ѝ и Белами ненадейно почувства, че вече не е толкова сигурен.
Глава 15
Кларк
Белами поведе Кларк надолу по стръмен хълм, заобиколен от стройни дървета, чиито клони се преплитаха в нещо като проход на арка. Тишината беше древна, сякаш дори вятърът не беше дръзвал векове наред да наруши уединението на дърветата.
— Не съм сигурен, че съм ти благодарил дори веднъж за това, което направи за Октавия — обади се Белами, разваляйки магията.
— Това не се ли брои за благодарност? — попита шеговито Кларк.
— Мисля, че е най-близкото до благодарност, което ще получиш — увери я той и ѝ хвърли кос поглед. — Не ме бива много в тези неща.
Кларк отвори уста, но преди да успее да отвърне с хаплива забележка, се препъна в един камък.
— Ей, внимавай! — възкликна Белами, засмя се и я сграбчи за ръката, за да ѝ помогне да запази равновесие. — А теб очевидно не те бива в неща като вървене.
— Това не е вървене. Това е пешеходен туризъм — дейност, която нито един човек не е упражнявал от стотици години, затова ме остави на мира.
— Няма нищо. Става въпрос само за разделението на труда. Ти ще ни опазиш живи, а аз ще те задържа на два крака.
Пощипна я закачливо и Кларк усети как лицето ѝ се изчервява. Не беше осъзнала, че още стиска ръката му.
— Благодаря — рече тя и остави ръката си да се отпусне до тялото.
Белами не каза нищо, докато не стигнаха до мястото, където теренът отново ставаше равен.
— Оттук — посочи наляво той. — И така, как стана лекар?
Кларк сбърчи объркано вежди.
— Исках да стана лекар. Ти не избра ли да… — И млъкна. Смути се, когато осъзна, че няма представа какво е правил Белами на кораба. Беше очевидно, че не е работил като пазач.
Той я изгледа продължително, сякаш се опитваше да разбере дали се шегува.
— На „Уолдън“ нещата не стават така — отговори бавно той и навлезе по-навътре в сянката със зеленикав оттенък. — Ако имаш идеално досие и извадиш късмет, можеш да станеш пазач. В противен случай просто продължаваш да работиш това, което са вършили родителите ти.
Кларк се опита да прикрие изненадата си. Разбира се, знаеше, че за уолдънците са достъпни само определени професии, но досега не подозираше, че нямат избор.
— Добре, какъв си бил?
— Бях… — стисна устни той. — Знаеш ли какво? Няма значение какво съм правил там.
— Съжалявам — побърза да отговори Кларк. — Нямах предвид, че…
— Няма нищо — прекъсна я Белами и пристъпи напред. Продължиха да вървят, макар че сега в мълчанието се долавяше напрежение.
— Стой — прошепна Белами и протегна ръка, за да ѝ препречи пътя. С плавно движение извади една от стрелите в колчана и вдигна лъка си. Очите му се приковаха в място, където дърветата растяха толкова нагъсто, че беше почти невъзможно човек да различи храстите от сенките. И тогава Кларк го видя — движение за частица от секундата, блясък на светлина, отразен в око. Кларк затаи дъх, когато пред очите ѝ се появи животно, малко и кафяво, с дълги заострени уши, които мърдаха напред-назад. Заек.
Видя как създанието се втурва напред. Опашката му беше почти два пъти по-дълга от тялото и потрепваше любопитно. „Зайците не трябваше ли да имат малки пухкави опашлета?“ — зачуди се Кларк. Преди да си припомни старите си бележки от курса по Земна биология, Кларк долови как лакътят на Белами се отдръпва назад и всяка мисъл изчезна от съзнанието ѝ.
Понечи да ахне, но възклицанието заседна в гърлото ѝ, когато стрелата на Белами полетя напред и с ужасен звук се заби право в гърдите на създанието. За миг Кларк се запита дали не може да го спаси — да се втурне към него, да извади стрелата и да зашие раната.
Белами я сграбчи за ръката и я стисна точно толкова силно, колкото да ѝ вдъхне увереност и едновременно с това да ѝ отправи предупреждение. Кларк знаеше, че този заек ще им помогне да останат живи. Щеше да вдъхне на Талия малко сила. Опита се да затвори очи, но те останаха приковани в животното.
— Всичко е наред — каза тихо Белами. — Улучих го право в сърцето. Няма да се мъчи дълго.
Беше прав. Заекът спря да потръпва и бавно падна на горската трева, след което остана неподвижен. Белами се обърна към Кларк:
— Съжалявам. Знам, че не е лесно да гледаш как някой се мъчи.