През тялото ѝ премина тръпка, която нямаше нищо общо с мъртвия заек.
— Някой ли?
— Нещо — поправи се той и вдигна рамене. — Всичко.
Кларк проследи как Белами се втурва към заека, изважда стрелата и премята създанието през рамо.
— Да тръгнем насам — посочи той с глава в една посока.
Напрежението сякаш се бе оттекло. Успешният лов очевидно беше повдигнал духа на Белами.
— И така, каква е историята между теб и Уелс? — попита той и премести заека на другото си рамо.
Кларк се стегна, за да посрещне прилива на възмущение от любопитството му, но той така и не дойде.
— Преди излизахме заедно, но не се получи.
Белами се подсмихна.
— Е, да, тази част беше очевидна. — Замълча в очакване Кларк да продължи. — Е — подкани я той, — какво се случи?
— Той направи нещо непростимо.
Вместо да изрече някоя шега или да се възползва от възможността да отправи злобен коментар по адрес на Уелс, Белами доби сериозен вид.
— Не мисля, че на този свят има нещо непростимо — намеси се той. — Не и ако е сторено поради основателни причини.
Кларк не продума, но не можа да не се запита дали говори за това, което беше направила Октавия, за да я затворят, или за нещо друго.
Белами вдигна глава, сякаш върховете на дърветата бяха привлекли вниманието му. После отново погледна към Кларк.
— Не казвам, че не е направил нещо ужасно, каквото и да е то. Само имам предвид, че донякъде разбирам позицията му.
Посегна и прокара пръст по яркожълтия мъх, който се виеше около дънера на едно дърво.
— Ние с Уелс сме единствените двама души, които избраха да дойдат тук поради някаква причина.
Кларк понечи да отговори, но осъзна, че не е сигурна какво да каже. На пръв поглед двамата бяха толкова различни — Уелс, чиято вяра в структурата и авторитета беше довела до екзекуцията на родителите ѝ, и Белами, лудата глава от „Уолдън“, който опря оръжие до слепоочието на канцлера. И двамата обаче бяха готови да направят всичко, за да получат това, което искат. За да защитят тези, които обичат.
— Може би си прав — промълви тя, изненадана от проницателността му.
Белами замълча, а после закрачи по-бързо, ненадейно въодушевен от нещо, което бе зърнал.
— Беше ей тук — каза той и я дръпна след себе си по друго малко нанагорнище, което водеше към една поляна. Тревата беше поръсена с бели цветя, с изключение на малък участък по средата на склона, който бе обгорен до черно. Парчета от транспортния кораб лежаха, разпръснати наоколо като кости. Кларк побягна нататък.
Чу, че Белами извика името ѝ, но не си направи труда да поглежда назад. Запрепъва се напред и в гърдите ѝ разцъфна надежда.
— Хайде, хайде, хайде — занарежда тя на себе си, докато ровеше из останките с трескава припряност.
И тогава ги видя. Металните кутии, които някога са били бели, но сега бяха обезцветени от праха и пламъците. Сграбчи най-близката и я вдигна. Сърцето ѝ биеше толкова бързо, че се затрудняваше да диша. Започна да се бори с деформираната ключалка. Не искаше да се отвори. От горещината пантите бяха залепнали и отказваха да помръднат. Тя трескаво разклати кутията, като се молеше лекарствата да са оцелели.
Звукът от дрънченето на шишенцата с хапчета отвътре беше най-сладкият, който някога бе чувала.
— Това ли е? — попита Белами и спря задъхан до нея.
— Можеш ли да я отвориш? — тикна Кларк кутията в гърдите му.
Той я вдигна и погледна ключалката с присвити очи.
— Чакай да видя.
Извади от джоба си един нож и с няколко бързи движения отвори сандъчето.
През тялото на Кларк премина разпенена вълна на опиянение. Преди да осъзнае какво прави, преметна ръце около Белами. Той залитна назад и се засмя заедно с нея, а после обви ръце около кръста ѝ, вдигна я и я завъртя във въздуха. Цветовете на поляната се разбягаха, зелено, златно и сиво се размиха и накрая на света не остана нищо друго освен усмивката на Белами, която озаряваше очите му.
Най-накрая той внимателно я остави на земята. Но не я пусна. Вместо това я привлече още по-близо и преди Кларк да успее да си поеме въздух, устните му се озоваха върху нейните.
В периферията на съзнанието ѝ един глас ѝ нареди да спре, но беше надвит от аромата на кожата му и докосването му.
Стори ѝ се, че се разтопява в обятията му, че се загубва в целувката им.
Белами имаше вкус на радост, а радостта се усещаше по-силно на Земята.
Глава 16
Глас
— Не знам — изрече бавно Соня и стрелна дъщеря си с поглед на слабата светлина в спалнята. — Ако разшием полата от тази и я съчетаем със зеления корсаж?