Гласът му секна. Глас обърна лице към него и видя, че очите му блещукат странно.
— Моментът съвпадаше. Но така и не повярвах, че може да си ти. — Люк впери поглед право пред себе си, сякаш се взираше в нещо в далечината. — Казах си, че ти никога не би запазила подобна тайна от мен. Имах нужда да вярвам, че ми имаш по-голямо доверие.
Глас прехапа устна и се опита да сдържи пороя от думи, който се надигаше в гърлото ѝ. Толкова отчаяно искаше да му каже, но каква полза щеше да има да признае истината? По-добре да го остави да си мисли, че е само глупаво, разглезено момиче от „Феникс“, което е разбило сърцето му. Сега беше щастлив с Камий — и го заслужаваше.
Но тогава Люк посегна, улови брадичката ѝ в ръка и всичките ѝ мисли отлетяха.
Глас се събуди с усмивка. Макар че от нощта, която бе прекарала заедно с Люк, бяха минали няколко седмици, не можеше да спре да мисли за нея. Точно когато започна да си припомня събитията обаче, я обзе пристъп на гадене.
Изтърколи се от леглото и се запрепъва по коридора към банята, благодарна, че светлините работят, навярно заради новия „приятел“ на майка ѝ — шефа на Борда за ресурси.
Глас се свлече на студения под на банята и бързо затвори вратата зад себе си. Умът ѝ се бореше със стомаха. Насили се да диша, като се опитваше да не вдига шум. Последното, от което имаше нужда, беше майка ѝ да я завлече до медицинския център.
Стомахът спечели и Глас се наведе над тоалетната чиния точно навреме. Започна да се дави, в очите ѝ запариха сълзи. После опря гръб на стената и се отпусна на пода. Изключено беше да се срещне с Уелс за обяд, макар че се чувстваше ужасно при мисълта пак да му върже тенекия. Напоследък прекарваше цялото си време с Люк и не се проявяваше като добра приятелка. Уелс ѝ липсваше. Той никога не протестираше срещу чудатото ѝ поведение и това по някаква причина я караше да се чувства още по-зле. Особено след всичко случило се с майка му, а сега очевидно и Кларк се държеше странно… Наистина трябваше да се срещне с него и да навакса с новините от живота му.
— Глас? — провикна се майка ѝ от другата страна на вратата. — Какво става там?
— Нищо — отговори Глас, като се опитваше гласът ѝ да прозвучи безгрижно.
— Болна ли си?
Глас изстена тихичко. В новия им апартамент нямаше никакво уединение. Липсваше ѝ старото им просторно жилище с прозорците, пълни със звезди. Все още не разбираше защо трябваше да ги понижат само защото баща ѝ беше взел необичайното и унизително решение да прекрати брачния си договор и да се изнесе.
— Влизам вътре — провикна се гласът на майка ѝ от другата страна на вратата. Глас припряно избърса устата си и се помъчи да стане, но пак се смъкна на пода, когато нова вълна на гадене накара стомаха ѝ да се разбунтува. Вратата се отвори и Глас видя майка си, облечена за вечеря навън, макар че не беше дори обяд. Преди да успее да я попита къде отива — или откъде идва, — очите на майка ѝ се разшириха и тя видимо побледня под щедро нанесения руж.
— Какво става?
— Нищо — отговори Глас и се помъчи да прогони замайването си за достатъчно дълго, че да измисли обяснение, което да накара майка ѝ да я остави на мира. На „Феникс“ стомашните вируси се срещаха рядко и всеки, който проявяваше дори най-дребни признаци на зараза, трябваше да прекара заболяването си под карантина. — Добре съм.
— Ти… — погледна зад себе си Соня и понижи глас, което беше абсурдно, защото те двете бяха единствените хора в апартамента. — Повръщаше ли?
— Да, но съм добре. Мисля, че просто…
— Боже мой — промълви майка ѝ и затвори очи.
— Не съм болна, наистина. Няма защо да ме слагат под карантина. Последните няколко дни просто ми се гади сутрин, но минава до следобед.
Когато майка ѝ отвори очи, безпокойството ѝ не беше намаляло ни най-малко. Стаята започна да се върти, а гласът на Соня отслабна, сякаш говореше много отдалеч. Глас едва успя да чуе въпроса ѝ — нещо за това колко време е минало от последния ѝ…
Ненадейно объркването ѝ се втвърди в топка от страх. Погледна към Соня и разпозна ужасното откритие, отразено в очите на майка си.
— Глас — промълви дрезгаво Соня. — Ти си бременна.
Докато се взираше в лицето на Люк, изпълнено със съчувствие и разбиране, Глас почувства как и последната частица от самоконтрола ѝ се стопява.