— Съжалявам. — Гласът ѝ секна, докато се мъчеше да потисне риданието си. — Трябваше да ти кажа. Аз просто… не виждах причина да умрем и двамата.
— О, Глас! — протегна ръце Люк и я прегърна. Тя с благодарност се сгуши в познатата му прегръдка и сълзите ѝ потекоха върху якето на униформата му на пазач. — Не мога да повярвам — прошепна той. — Не мога да повярвам, че си направила всичко това сама. Знаех, че си смела, но никога не съм си и помислял… Какво се случи? — попита най-после той и Глас знаеше какво има предвид. За кого говори.
— Той… — преглътна тя и се помъчи да си поеме въздух. Струваше ѝ се, че сърцето ѝ ще се пръсне — не можеше да сдържи скръбта и облекчението, които едновременно напираха в гърдите ѝ. Най-накрая просто поклати глава. Не можеше да намери думи.
— О, боже мой — прошепна той, сграбчи ръката ѝ и прокара пръсти между нейните, стисна здраво дланта ѝ. — Много съжалявам. — Въздъхна. — Защо не ми каза в нощта, когато избяга? Нямах представа. — Затвори очи, сякаш искаше да прогони спомена.
— Ти беше с Камий. Знаех, че тя ти е добра приятелка, и си помислих… че най-накрая си намерил някоя, с която си щастлив. — Глас се усмихна и избърса сълзите, които все още се стичаха по лицето ѝ. — Заслужаваше го след всичко, на което те подложих.
Люк прибра кичур коса зад ухото ѝ.
— Има само едно момиче в цялата вселена, което може да ме направи щастлив, и в този момент то седи точно до мен. — Загледа се в нея така, сякаш я изпиваше с поглед. — От мига, в който те видях отново, знаех, че не е Камий. Тя е чудесна приятелка и винаги ще бъде такава, но това е всичко, което представлява за мен, и ѝ го казах. Обичам те, Глас. Никога не съм спирал да те обичам. И никога няма да спра.
Наведе се и притисна устни към нейните, отначало леко, сякаш им даваше възможност отново да се опознаят. За миг ѝ се стори, че отново преживява първата им целувка. Но този миг беше всичко, от което имаше нужда.
Люк я притисна към себе си. Устните ѝ се разделиха, когато устата му потъна в нейната. Смътно осъзна, че ръката му се заравя в косата ѝ, а после се плъзва надолу по гърба ѝ и я привлича по-близо до него, докато другата му ръка се обвиваше около кръста ѝ.
Най-накрая Глас помръдна и почувства как устните му се откъсват от нейните.
— И аз те обичам — прошепна тя. Изпитваше отчаяна нужда да го изрече. „Обичам те, обичам те, обичам те“ пулсираше през тялото ѝ. Люк се усмихна и отново я привлече към себе си.
Глава 17
Уелс
Беше почти обяд, а Кларк я нямаше от часове. Едно от аркадийските момичета я беше видяло да влиза в гората по-рано тази сутрин и Уелс трябваше да призове на помощ целия си самоконтрол, за да не хукне след нея. Мисълта, че скита някъде сама, превръщаше стомаха му в боксова круша за въображението му. Но трябваше да приеме, че ако сред всички в лагера някой можеше да се грижи за себе си, това е Кларк. Освен това знаеше колко е важно да намерят изчезналите лекарства. Само преди ден бяха изкопали друг гроб.
Той се отправи към гробището, което се беше появило на другия край на поляната. През последните няколко дни Уелс се бе погрижил да поставят дървени маркери в горния край на всяка могилка — нещо, което си спомняше от старите снимки. Искаше да издълбае имената на кръстовете, но знаеше само тези на три от петте деца, които спяха под земята, а му се струваше нередно да остави другите кръстове празни.
Потръпна и се извърна обратно към гробовете. Отначало идеята да заравят мъртвите му се беше сторила отблъскваща, но като че ли нямаха друг избор. Мисълта да изгорят телата беше още по-ужасна. Макар че обичайната практика да хвърлят телата в Космоса определено беше по-спретната, имаше нещо успокояващо в това да положат мъртвите един до друг. Дори в смъртта никога нямаше да са сами.
Освен това беше странно утешително да имаш място, което да посетиш, да изречеш нещата, които не можеш да кажеш на хората, които виждаш. Някой — навярно едно момиче от „Уолдън“, което бе видял да пробягва край дърветата — беше събрал паднали клонки и ги беше положил до дървените маркери. Вечер светулките продължаваха да сияят, обливайки гробището в мека светлина, която му придаваше почти неземна красота. Би било хубаво на кораба да има място, където да може да говори с майка си, без да изглежда странно.
Уелс вдигна поглед към потъмняващото небе. Нямаше представа дали при аварийното приземяване Колонията е загубила контакт с товарния кораб, но се надяваше, че мониторите в гривните все още предават информация за състава на кръвта им и за сърдечната честота. Навярно Съветът бе събрал достатъчно информация, която доказваше, че Земята е безопасна, и скоро със сигурност щеше да започне да изпраща групи от граждани тук долу. За миг си позволи да се надява, че баща му и Глас ще са сред тях.