— Знам, благодаря — каза Уелс по-остро, отколкото възнамеряваше. Стана, обърна се и видя момиче, което му се стори познато — стажантката по медицина от болницата. Сливането на двата свята го накара да изпита прилив на гняв. Беше дошъл в библиотеката, за да забрави противната миризма на антисептичните препарати и писукането на сърдечния монитор, който вместо признак на живот му се струваше като брояч на миговете, оставащи до смъртта.
Момичето отстъпи назад и наклони глава. Светлата му коса падна на една страна.
— О, това сте вие.
Уелс се подготви за познатото припадане от радост, щом стажантката осъзнае кого вижда, и за стрелкането на очите, показващо, че вече изпраща съобщения на приятелките си по импланта в роговиците си. Но очите на това момиче се фокусираха върху него, сякаш гледаше право в мозъка му и разделяше пластовете, за да разкрие всички мисли, които Уелс нарочно беше скрил.
— Не търсехте ли тази книга? — кимна момичето към лавицата, на която се намираше „Залез и упадък“.
Уелс поклати глава.
— Ще я чета друг път.
За миг момичето замълча.
— Мисля, че трябва да я вземете сега.
Челюстта на Уелс се стегна, но когато не каза нищо, момичето продължи:
— Помня, че преди идвахте заедно с майка си. Трябва да ѝ я занесете.
— Не мога да наруша тристагодишно правило само защото баща ми оглавява Съвета — отвърна той и придаде на гласа си лека нотка на снизходителност.
— За няколко часа няма да ѝ стане нищо. Преувеличават въздействието на въздуха.
Уелс вдигна вежда.
— И силата на скенера на вратата ли е преувеличена?
Над входовете на повечето обществени помещения на „Феникс“ имаше скенери, които можеха да се програмират с всякакви спецификации. В библиотеката скенерът отбелязваше молекулярния състав на излизащите, за да не може никой от тях да се измъкне с книга в ръце или такава, скрита под дрехите му.
На лицето ѝ трепна усмивка.
— Отдавна разбрах как да се справя с това.
Хвърли поглед през рамо към потъналата в сенки колона между витрините, бръкна в джоба си и извади парче сив плат.
— Ще попречи на скенера да разпознае целулозата в хартията — поясни тя и му протегна плата. — Вземете.
Уелс отстъпи крачка назад. Възможността това момиче да се опитва да го злепостави беше много по-голяма от вероятността да носи в джоба си парче вълшебен плат.
— Защо притежавате подобно нещо?
Тя сви рамене.
— Обичам да чета на различни места.
Уелс не продума. Тя се усмихна и протегна другата си ръка.
— Просто ми дайте книгата. Ще я измъкна и ще ви я донеса в болницата.
За свое учудване, Уелс ѝ я подаде.
— Как се казвате? — попита.
— За да знаете на кого сте вечно задължен?
— За да знам кого да обвиня, когато ме арестуват.
Момичето пъхна книгата под мишница и протегна ръка.
— Кларк.
— Уелс — представи се той и посегна да стисне ръката ѝ. Усмихна се и този път не го заболя.
— Едва успяха да спасят дървото.
Канцлерът се взираше в Уелс и сякаш търсеше в изражението му следа от разкаяние или от радост — нещо, което да му помогне да разбере защо синът му се е опитал да подпали единственото дърво, евакуирано от опустошената им планета.
— Да знаеш, че някои от членовете на Съвета искаха да те екзекутират на място, непълнолетен или не. Успях да ги убедя да пощадят живота ти само като ги накарах да се съгласят да те изпратят на Земята.
Уелс въздъхна с облекчение. В Затвора имаше по-малко от сто и петдесет младежи, затова бе предположил, че ще вземат всички на възраст между петнайсет и деветнайсет години, но до този момент не беше сигурен, че ще го включат в мисията.
Баща му го измери с поглед и очите му се разшириха от изненада и разбиране.
— Точно това си искал, нали?
Уелс кимна.
Канцлерът се намръщи.
— Ако знаех, че толкова държиш да видиш Земята, спокойно можех да ти уредя място в състава на втората експедиция. След като се уверим, че е безопасно.
— Не исках да чакам. Искам да отида с първите сто.
Канцлерът леко присви очи и погледна изпитателно безстрастното лице на Уелс.