— Какво правиш тук?
Уелс се обърна и видя, че Октавия бавно се приближава към него. Глезенът ѝ се оправяше бързо, накуцването ѝ започваше да прилича на лениво шляене.
— Не знам. Предполагам, че отдавам почит. — Посочи към гробовете. — Но тъкмо си тръгвах — добави бързо той, докато я гледаше как премята тъмната си коса през рамото. — Мой ред е да отида за вода.
— Ще дойда с теб — усмихна се Октавия и Уелс отклони погледа си, защото се почувства неловко. Дългите мигли, които я караха да изглежда толкова невинна, докато спеше в болничната палатка, сега придаваха на огромните ѝ сини очи див блясък.
— Сигурна ли си, че идеята е добра? Глезенът ти. Водата не е близо.
— Добре съм — заяви тя с нотка на игриво раздразнение и закрачи редом с него. — Но е много мило от твоя страна, че се безпокоиш. Знаеш ли — продължи тя и ускори крачка, за да не изостава от Уелс, който не беше забелязал, че сега върви по-бързо, — смешно е как всички слушат всяка дума на Греъм. Ти знаеш много повече от него.
Уелс взе една от празните кани близо до палатката с припаси и се обърна към гората. Бяха открили извор недалеч от лагера и всички, достатъчно силни да носят пълен контейнер, се редуваха да ходят за вода. Поне трябваше да се редуват. От дни насам не беше виждал Греъм да тръгва нататък.
Октавия се спря, когато Уелс мина между първите дървета.
— Идваш ли? — попита той и хвърли поглед през рамо.
Тя наведе глава назад и очите ѝ се разшириха, когато зърна потъналите в сенки силуети на дърветата в избледняващата светлина.
— Идвам.
Гласът ѝ стана по-тих и тя се стрелна до Уелс.
— Още не съм ходила в гората.
Уелс омекна. Дори и той, който почти през целия си живот беше мечтал да дойде на Земята, понякога мислеше, че е плашеща — самата ѝ необятност, непознатите звуци, усещането, че зад светлината на лагерния огън може да се крие какво ли не. При това имаше време да се подготви. Можеше само да си представя как ли се чувстват другите, които са били измъкнати от килиите си и натоварени на транспортния кораб, преди да могат да осъзнаят какво става, а именно, че ги изпращат на непозната планета, която за тях дотогава представляваше само празна дума.
— Внимавай — предупреди я той и посочи към плетеница от корени, скрити от купчина пурпурни листа. — Тук земята е доста неравна.
Уелс взе малката ръка на Октавия в своята и ѝ помогна да прескочи едно паднало дърво. Струваше му се странно, че нещо без пулс може да умре, но влажната белеща се кора определено приличаше на труп.
— И така, вярно ли е? — попита Октавия, докато двамата се отправяха надолу по склона, който водеше към потока. — Наистина ли си се погрижил да те затворят, за да можеш да дойдеш с Кларк?
— Май че да.
Тя въздъхна, сякаш изпълнена с копнеж.
— Това е най-романтичната история, която някога съм чувала.
Уелс ѝ се усмихна криво.
— Повярвай ми, не е.
— Какво имаш предвид? — попита Октавия и наклони глава на една страна. В сенките на гората отново изглеждаше почти като дете.
Уелс извърна глава, защото ненадейно почувства, че не може да я погледне в очите. Зачуди се мрачно какво би казала Октавия, ако знаеше истината.
Той не беше храбрият рицар, дошъл да спаси принцесата. Той беше причината, поради която тя се беше озовала в тъмницата.
Уелс хвърли поглед към чипа на яката си за четиринайсети път, откакто бе седнал на мястото си преди две минути. Съобщението, което Кларк му беше изпратила по-рано през деня, звучеше напрегнато, а и през последните няколко седмици тя се държеше странно. Почти не се бяха виждали, а в малкото случаи, в които успя да я намери, тя на практика потръпваше от нервна енергия.
Уелс не можеше да не се притеснява, че тя ще скъса с него. Единственото, което не позволяваше на тревогата да прогори дупка в стомаха му, беше мисълта, че тя едва ли би избрала библиотеката, за да го разкара. Би било жестоко да опетни мястото, което и двамата обичаха повече от всички други. Кларк не би му го причинила.
Чу шум от стъпки и стана, когато осветлението на тавана отново се включи. Уелс беше седял неподвижно толкова дълго, че библиотеката бе забравила за присъствието му и единствената светлина идваше от мътните охранителни светлини на пода. Кларк се приближи, все още по лабораторна престилка, което обикновено го караше да се усмихне — радваше се, че тя не прекарва часове наред в тревоги за външния си вид, като повечето момичета на „Феникс“, — но синьото горнище и панталонът ѝ висяха, а под очите ѝ тъмнееха черни кръгове.