— Здрасти — каза той, пристъпи напред и леко я целуна за поздрав. Тя не се отдръпна, но не го и целуна в отговор. — Добре ли си? — попита той, макар да знаеше, че не е.
— Уелс — промълви тя и гласът ѝ се прекърши. Примигна, за да прогони сълзите си, и очите на Уелс се разшириха тревожно. Кларк никога не плачеше.
— Ей — измърмори той, обви ръка около нея и я поведе към дивана. Краката ѝ сякаш се подгънаха. — Всичко ще се оправи, обещавам. Само ми кажи какво става.
Тя се загледа в него и той видя как необходимостта да му се довери се бори със страха.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого.
Той кимна.
— Разбира се.
— Говоря сериозно. Това не е някоя клюка. Истинско е. Въпрос на живот и смърт.
Уелс стисна ръката ѝ.
— Кларк, знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен.
— Открих, че… — Тя си пое дълбоко въздух, затвори очи за миг и започна отново: — Нали знаеш за изследванията на родителите ми за радиацията?
Той кимна. Родителите на Кларк отговаряха за голямо, протичащо и в момента проучване, целящо да установи кога хората могат да се върнат на Земята — ако някога изобщо можеха да го сторят. Когато баща му говореше за мисия до Земята, Уелс си я представяше като далечна възможност, повече надежда, отколкото истински план. Знаеше обаче колко важна е работата на семейство Грифин за канцлера и за цялата Колония.
— Те провеждат изпитания с хора — промълви сподавено Кларк.
По гърба на Уелс премина студена тръпка, но той не продума — просто стисна ръката ѝ още по-силно.
— Експериментират с деца — отрони най-после тя почти шепнешком.
Гласът ѝ звучеше глухо, сякаш мисълта бе живяла в съзнанието ѝ толкова дълго, че вече не означаваше нищо.
— Какви деца? — попита Уелс и умът му препусна трескаво, за да разбере.
— Нерегистрирани — промълви най-накрая Кларк. В пълните ѝ със сълзи очи проблесна внезапен гняв. — Деца от груповия дом, чиито родители са били екзекутирани за нарушаване на закона за популацията.
Той чу неизреченото обвинение. „Хора, които баща ти е убил.“
— Толкова са малки…
Гласът на Кларк секна. Отпусна се назад и като че ли се смали, сякаш истината беше отнесла част от нея със себе си.
Уелс плъзна ръка зад нея, но вместо да се отдръпне, както всеки ден през последните няколко седмици, тя се сгуши до него и положи глава на гърдите му.
— Всички те са толкова болни.
Уелс усещаше как сълзите ѝ се просмукват в ризата му.
— Някои от тях вече умряха.
— Много съжалявам, Кларк — измърмори той, докато се мъчеше да измисли какво да каже. Беше готов да изрече всичко, за да накара болката ѝ да си отиде. — Сигурен съм, че родителите ти правят всичко възможно, за да се уверят, че… — И млъкна. Не съществуваха думи, които да спасят положението. Трябваше да направи нещо, да сложи край на това, преди вината и ужасът да я унищожат. — Какво мога да сторя? — попита той и гласът му стана решителен.
Тя скочи на крака и впери поглед в него. Сега очите ѝ се изпълниха с нов, различен ужас.
— Нищо — отговори тя с категоричност, която го изненада. — Трябва да ми обещаеш, че няма да правиш нищо. Родителите ми ме накараха да се закълна, че няма да кажа на никого. Те не са искали да го правят, Уелс. Решението не е било тяхно. Вицеканцлерът Роудс ги принуждава. Заплашил ги е. — Сграбчи ръцете на Уелс. — Обещай ми, че няма да разкриеш нищо. Аз просто… — запъна се тя и прехапа устна. — Просто не можех да го запазя в тайна от теб. Трябваше да споделя с някого.
— Обещавам — каза той, макар че кожата му се нажежаваше от ярост. Това мазно копеле нямаше право да заобикаля канцлера по този начин. Помисли си за баща си — човека, който притежаваше непоколебимо чувство за справедливост. Баща му никога не би одобрил опити с хора. Уелс можеше да сложи край още сега.
Кларк впери поглед в него, потърси очите му, а после му се усмихна — лека, несигурна усмивка, която изчезна почти толкова бързо, колкото се бе появила.
— Благодаря.
Тя отново отпусна глава на гърдите на Уелс, а той я обгърна с ръце.