— Обичам те — прошепна той.
Един час по-късно, след като изпрати Кларк до дома ѝ, Уелс се върна сам на палубата за наблюдение. Трябваше да направи нещо. Ако ситуацията не се променеше скоро, вината щеше да унищожи Кларк, а той отказваше да стои и да гледа.
Никога досега не беше нарушавал обещание. Баща му се беше постарал да му го внуши от много ранна възраст — един лидер никога не изменя на думата си. После обаче си помисли за сълзите на Кларк и разбра, че няма избор.
Обърна се и се запъти към кабинета на баща си.
Когато стигнаха до потока, напълниха каната с вода и се запътиха обратно към лагера. След достатъчно едносрични отговори Уелс беше накарал Октавия да спре да разпитва за Кларк, но сега тя вървеше до него намусена и той се почувства виновен. Октавия бе приятно момиче и той знаеше, че има добри намерения. Как се беше озовала тук?
— И така — прекъсна тишината Уелс, — какво може да си сторила, че да те затворят?
Октавия го погледна изненадано.
— Не си ли чул какво разказва брат ми? — Усмихна му се накриво. — Обича да споделя с хората как са ме хванали да крада храна за децата в груповия дом — по-малките, които другите постоянно изнудват да им отстъпват порциите си — и как чудовищата от Съвета са ме затворили, без да им мигне окото.
Нещо в гласа на Октавия го накара да замълчи.
— Това ли се случи наистина?
— Има ли значение? — попита тя с умора, която ненадейно я накара да изглежда по-възрастна от четиринайсетте си години. — Всички ние ще си мислим за другите каквото си искаме. Ако това е историята, в която Белами има нужда да повярва, няма да му преча.
Уелс се спря, за да премести тежката кана с вода. Някак стана така, че двамата се озоваха в различни части на гората. Тук дърветата растяха още по-нагъсто и той можеше да вижда достатъчно надалеч, за да разбере колко са се отклонили.
— Загубихме ли се? — озърна се Октавия. Дори на слабата светлина Уелс можеше да долови паниката, изписана на лицето ѝ.
— Всичко ще се оправи. Трябва само да… — И млъкна, когато някакъв звук трепна през въздуха.
— Какво беше това? — попита Октавия. — Ние…
Уелс ѝ изшътка и пристъпи напред. Звукът му заприлича на чупене на клонки, което означаваше, че нещо се движи отвъд дърветата. Изруга, задето не взе оръжие. Щеше да е хубаво да се върне с плячка, да покаже, че Белами не е единственият, който може да се научи да ловува.
Звукът се разнесе за втори път и разочарованието на Уелс се превърна в страх. По дяволите уловът за вечеря — ако не внимаваше, двамата с Октавия можеха да се превърнат в нечия вечеря.
Тъкмо се канеше да я сграбчи за ръката и да хукне, когато нещо привлече вниманието му. Проблясък на червеникаво злато. Уелс свали каната с вода и направи няколко крачки напред.
— Стой тук — прошепна той.
Точно пред тях можеше да види открито пространство зад дърветата. Някаква поляна. Уелс понечи да изкрещи името, което трептеше на устните му, когато замръзна и спря.
Кларк стоеше на тревата, вплетена в прегръдка не с друг, а с Белами. Когато вдигна глава и поднесе устните си към уолдънеца, Уелс почувства как го раздира ярост. През гърдите му премина горещина, която се блъсна в лудо препускащото му сърце.
По някакъв начин успя да откъсне погледа си и се запрепъва обратно към дърветата, преди да го обземе такъв пристъп на гадене, че му се зави свят. Той се вкопчи в една клонка, за да запази равновесие, докато задъхано се мъчеше да застави въздуха да премине през дробовете му. Момичето, което се опитваше да защити с цената на живота си, не просто целуваше някой друг — целуваше необузданото момче, което може би беше убило баща му.
— Ауу! — разнесе се до него гласът на Октавия. — Тяхната разходка изглежда много по-забавна от нашата.
Но Уелс вече се беше отправил в обратна посока. Смътно осъзна, че Октавия подтичва след него и пита нещо за някаква аптечка, но гласът ѝ беше заглушен от пулсирането на кръвта в главата му. Не му пукаше дали са намерили липсващата аптечка. Нямаше лекарство, което да е достатъчно силно, за да излекува разбито сърце.
Глава 18
Кларк
Когато Кларк и Белами се върнаха в лагера с аптечката, вече се беше спуснал мрак. Кларк бе прекарала в гората само няколко часа, но когато минаха през последната редица дървета и излязоха на поляната, се почувства така, сякаш я беше напуснала преди цял един живот.
През по-голямата част от обратния път бяха вървели мълчаливо, но всеки път, когато ръката ѝ неволно се отъркаше в тази на Белами, по кожата ѝ сякаш започваше да танцува електричество. След целувката им се почувства унизена и прекара следващите пет минути в пелтечене на извинения, докато той се хилеше. Най-накрая я прекъсна, като се разсмя, и ѝ каза да не се притеснява.