— Знам, че не си от момичетата, които се натискат със случайни типове в гората — увери я той с дяволита усмивка, — но може би трябва да станеш.
Докато се приближаваха към поляната обаче, всички мисли за целувката се стопиха, щом зърна потъналите в сянка очертания на болничната палатка. Кларк хукна нататък, пъхнала аптечката под мишница.
В палатката нямаше никого освен Талия, която имаше температура и бълнуваше, и, за изненада на Кларк, Октавия, която тъкмо се настаняваше обратно на старото си легло.
— Просто другата палатка е толкова малка — оплака се Октавия, но Кларк не можеше да направи нищо повече от това да кимне.
Метна сандъчето на пода, напълни една спринцовка и заби иглата в ръката на Талия. После пак се обърна към сандъчето и започна да търси болкоуспокояващите. Побърза да даде на приятелката си една доза и се усмихна, когато лицето на Талия се отпусна в сън.
Остана коленичила до Талия още няколко минути и стабилният пулс на приятелката ѝ я накара да въздъхне с облекчение. За миг погледна надолу към гривната на китката си и се зачуди дали някъде на небето някой не следи и нейната сърдечна честота. Може би доктор Лахири или друг от най-добрите лекари на Колонията четеше жизнените показатели на стоте като ежедневните новини. Със сигурност бяха видели, че петима души вече са умрели… Зачуди се дали ще припишат смъртните случаи на радиационно отравяне и ще се откажат от усилията си за реколонизация, или ще са достатъчно умни да разберат, че са загинали заради аварийното кацане. Кларк не беше сигурна кой от двата сценария ѝ допада повече. Със сигурност не беше подготвена Съветът да разпростре юрисдикцията си на Земята. И все пак майка ѝ и баща ѝ бяха посветили живота си на задачата да помогнат на човечеството да се завърне вкъщи. В известен смисъл трайно заселване би означавало, че родителите ѝ са успели. Че не са загинали напразно.
Най-накрая тя върна лекарството обратно в сандъчето и го сложи в ъгъла на палатката. Утре щеше да намери място, където да го заключи, но засега усещаше, че най-после може да си почине. Ако някой в Космоса наистина следеше броя им, тя щеше да се погрижи той да не падне под деветдесет и пет.
Направи няколко нестабилни стъпки и рухна на леглото си, без дори да си направи труд да си събуе обувките.
— Тя ще се оправи ли? — попита Октавия. Гласът ѝ сякаш идваше от много далеч.
Кларк измърмори едно „да“. Едва успяваше да си държи очите отворени.
— Какви други лекарства имаше вътре?
— Всичко — отговори Кларк, или поне се помъчи да го каже. Когато думата стигна до устните ѝ, умът ѝ вече се беше вцепенил от изтощение. Последното, което запомни, бе как Октавия става от леглото си, а после потъна в дълбок сън без сънища.
Когато се събуди на следващата сутрин, Октавия я нямаше, а през платнището на палатката нахлуваше силна светлина.
Талия лежеше на една страна, все още спеше. Кларк се надигна и изохка — мускулите я боляха от вчерашната разходка. Тази болка обаче беше приятна — Кларк беше минала през гора, която нито един човек не беше виждал от триста години. Стомахът ѝ се сви, когато си помисли за другото отличие, което си бе спечелила по невнимание — първото момиче, целунало момче на Земята от Катаклизма насам.
Кларк се усмихна и забърза към Талия. Нямаше търпение приятелката ѝ да се възстанови достатъчно, за да може да ѝ разкаже всичко това. Допря опакото на дланта си до челото на Талия и с облекчение установи, че е по-хладно, отколкото снощи. Внимателно отдръпна одеялото и погледна към корема на момичето. По кожата на Талия все още личаха следите от инфекцията, но тя не се беше разпространила по-нататък. Стига да изкараше целия курс на лечение с антибиотици, щеше да се възстанови напълно.
Беше ѝ трудно да определи със сигурност, но силата на светлината я накара да предположи, че от последната доза на Талия са минали поне осем часа. Обърна се и се запъти към ъгъла, където беше оставила аптечката. Намръщи се леко, когато осъзна, че кутията е отворена. Приклекна и рязко си пое въздух, а после примигна, за да се увери, че очите ѝ не ѝ играят шега.
Сандъчето беше празно.
Всички антибиотици, болкоуспокоителните, дори спринцовките — всички те бяха изчезнали.
— Не — прошепна Кларк.