Вътре нямаше нищо.
— Не — повтори Кларк и се надигна. Втурна се към най-близкото легло, дръпна постелките и ги захвърли настрана. После направи същото със собственото си легло.
Погледът ѝ падна върху леглото на Октавия и паниката ѝ моментално прерасна в подозрение. Забърза нататък и започна да рови из купчината одеяла.
— Хайде! — измърмори тя сама на себе си, но когато вдигна ръце, те бяха празни. — Не — прошепна тя и заудря с крак по пода. Лекарството не беше в палатката, това бе повече от ясно. Но който и да го беше взел, не можеше да е стигнал далеч. На цялата планета имаше по-малко от сто човешки същества и Кларк нямаше да си отдъхне, докато не откриеше крадеца, поставил живота на Талия в опасност. По всяка вероятност нямаше да ѝ се наложи да търси много надалеч.
След бързо претърсване на апартамента, за да е сигурна, че родителите ѝ не са си вкъщи, Кларк забърза към лабораторията и въведе кода. Все очакваше да сменят паролата, но те или не знаеха колко често ходи при децата, или не желаеха да я спират. Може би им беше приятно, че Кларк прави компания на децата.
Докато вървеше към Лили, Кларк се усмихна на другите, макар че гърдите ѝ се свиха, когато видя колко малко от децата са будни. Повечето се разболяваха още по-тежко и сега имаше повече празни легла, отколкото предишния път.
Опита се да прогони тази мисъл от главата си, докато се приближаваше към Лили, но щом погледът ѝ се прикова в приятелката ѝ, ръцете ѝ започнаха да треперят.
Лили умираше. Когато Кларк прошепна името ѝ, очите ѝ едва се отвориха и дори когато устните ѝ се раздвижиха, не можа да намери сила да превърне движенията в думи.
Червените изпръхнали места по кожата ѝ бяха нараснали, макар че сега тези, които кървяха, бяха по-малко, сякаш Лили вече нямаше енергията да ги чеше. Кларк седеше и се бореше с пристъп на гадене, докато гледаше как гърдите на приятелката ѝ се вдигат и спускат неравномерно. Най-ужасното беше, че това беше само началото. Другите обекти бяха продължили да линеят седмици наред и симптомите им се влошаваха, докато радиационното отравяне се разпространяваше из телата им.
За миг Кларк си представи как завежда Лили в медицинския център, където поне да ѝ дадат силно обезболяващо, макар да беше прекалено късно да я спасят. Това обаче би означавало да помоли вицеканцлера да екзекутира родителите ѝ. После просто щеше да намери някой друг да довърши това, което бяха започнали майка ѝ и баща ѝ. Кларк се надяваше единствено, че изследванията им ще се окажат окончателни и експериментите ще престанат, така че страданията на тези обекти да не са били напразни.
Прозрачните клепачи на Лили се отвориха.
— Здрасти, Кларк — изграчи тя и на лицето ѝ трепна наченка на усмивка, преди да я прогони нова вълна от болка.
Кларк посегна и сграбчи ръката на Лили. Стисна я внимателно.
— Здрасти — прошепна тя. — Как се чувстваш?
— Добре — излъга Лили и потръпна, докато се опитваше да седне.
— Всичко е наред — сложи Кларк ръка на рамото ѝ. — Няма нужда да сядаш.
— Не, искам. — Гласът на момичето беше напрегнат.
Кларк внимателно ѝ помогна да се понадигне, а после нагласи възглавниците зад гърба ѝ. Потисна въздишката си, когато пръстите ѝ неволно закачиха гърба на Лили. Можеше да усети всеки прешлен под жълтеникавата ѝ кожа.
— Хареса ли ти антологията на Дикенс? — попита Кларк и погледна под леглото на Лили, където държаха книгите, които Кларк беше откраднала от библиотеката.
— Прочетох само първата история, за Оливър Туист. — Лили погледна към Кларк и ѝ се усмихна немощно. — Зрението ми е…
Гласът ѝ заглъхна. И двете знаеха, че щом обектите спрат да виждат добре, краят не е далеч.
— Но и без това не ми хареса. Прекалено много ми напомняше за детския дом.
Кларк никога досега не беше задавала въпроси за предишния живот на Лили. Струваше ѝ се, че момичето не иска да говори за това.
— Наистина ли е било толкова лошо? — попита внимателно тя.
Лили вдигна рамене.
— Грижехме се един за друг. Нямахме никого другиго. Е, освен онова момиче. То си имаше брат, истински по-голям брат. — Погледна надолу и внезапно се изчерви. — Беше много мил… носеше ѝ разни неща — допълнителна храна, парченца от панделки…
— Наистина ли? — попита Кларк и се престори, че вярва на думите за момиче, което има брат. Отметна една къдрица от влажното чело на Лили. Макар че болестта ѝ беше толкова напреднала, Лили проявяваше вкус към драматичното.