— Наистина изглежда мил — съгласи се неопределено Кларк и очите ѝ се стрелнаха към голите петна по главата на Лили. Вече ставаше трудно да ги пренебрегва.
— Все едно — каза Лили с напрегнат глас, — искам да чуя за рождения ти ден. Какво ще облечеш?
Кларк почти беше забравила, че рожденият ѝ ден е другата седмица. Не ѝ се празнуваше особено.
— О, най-хубавата си престилка, нали се сещаш — отвърна тя с нехаен тон. — И без това ще ми е по-хубаво, ако остана тук с теб, отколкото да ходя на някое глупаво парти.
— О, Кларк! — изстена Лили с престорено отчаяние. — Трябва да направиш нещо. Наистина започваш да ставаш скучна. Освен това искам да ми разкажеш за роклята си за рождения ден.
Ненадейно потръпна и се преви надве от болка.
— Добре ли си? — попита Кларк и сложи длан върху крехката ръка на Лили.
— Боли — изохка момичето.
— Мога ли да ти донеса нещо? Искаш ли вода?
Лили отвори очи. Сега погледът ѝ беше умолителен.
— Можеш да направиш така, че всичко това да спре. — Думите ѝ бяха прекъснати от стенание. — Моля те, накарай го да спре. Само въпрос на време е…
Кларк извърна глава настрана, за да не може Лили да види сълзите ѝ.
— Всичко ще се оправи — прошепна тя и се насили да се усмихне. — Обещавам.
Лили изхлипа, млъкна отново, облегна се назад и затвори очи.
Кларк дръпна одеялата над гърдите на приятелката си, опитвайки се да прогони демона, който си пробиваше път в съзнанието ѝ. Знаеше за какво я моли Лили. И нямаше да е трудно да го изпълни. Лили вече беше толкова слаба, че само няколко добре съчетани болкоуспокоителни щяха да облекчат страданията ѝ и да я накарат да изпадне в кома. Щеше да си отиде без мъки.
„Какво си мисля?“ — запита се Кларк и се отдръпна ужасено назад. Кръвта, изцапала ръцете на родителите ѝ, сега се беше разпростряла и върху нейните. Целият този кошмар я беше заразил, беше я превърнал в чудовище. Или може би не родителите ѝ бяха виновни. Може би този мрак се е таял в нея открай време и само е чакал възможност да изплува на повърхността.
Точно когато Кларк щеше да си тръгне, Лили отново проговори.
— Моля те — примоли се тя. — Ако ме обичаш. Моля те… — Гласът ѝ беше тих, но в него се долавяше отчаяние, което ужаси Кларк. — Просто направи така, че всичко това да свърши.
Белами сечеше дърва на другия край на поляната. Макар че сутринта беше хладна, тениската му вече беше просмукана от пот. Кларк се опита да не забелязва начина, по който платът прилепваше към мускулестите му гърди. Когато видя, че тича към него, той свали брадвата на земята, обърна се към нея и се усмихна.
— Здрасти — каза той, когато тя спря и се помъчи да си поеме въздух. — Не можа да стоиш дълго далеч от мен, а?
Пристъпи напред и сложи длан на кръста ѝ, но Кларк го перна по ръката.
— Къде е сестра ти? — попита тя. — Не мога да я намеря никъде.
— Защо? — Закачливият му тон беше изместен от тревога. — Какво има?
— Аптечката, която намерихме, е изчезнала. — Кларк си пое дълбоко въздух и се стегна, събирайки смелост за следващите думи. — И мисля, че я е взела Октавия.
— Какво? — Очите му се присвиха.
— Тя беше единственият друг човек в палатката снощи, а освен това изглеждаше наистина обсебена от лекарствата…
— Не — прекъсна я троснато Белами. — От всички престъпници на тази проклета планета си мислиш, че крадецът е точно сестра ми?
Впери поглед в нея. Очите му горяха от гняв. Когато проговори пак, гласът му беше тих.
— Мислех, че си различна. Но съм сбъркал. Ти си само поредната тъпа кучка от „Феникс“, която си мисли, че знае най-добре.
Изрита дръжката на брадвата и подмина Кларк без нито дума повече.
За миг тя остана прикована на мястото си, прекалено стъписана от думите му, за да помръдне. После обаче почувства как нещо у нея се разкъсва и ненадейно се втурна към дърветата, нахлу със залитане сред сянката на горския балдахин. Гърлото ѝ гореше. Тя се свлече на земята и обви ръце около коленете си, за да попречи на гнева да се излее от гърдите ѝ.
Докато седеше сама в сенките, направи още нещо за пръв път на Земята. Заплака.
Глава 19