— Ще я държите затворена ли? — Белами демонстративно огледа поляната. — И как смяташ да го направиш?
Кларк пристъпи напред и на лицето ѝ се изписа напрежение.
— Аз и бездруго прекарвам почти целия ден в болничната палатка — намеси се рязко тя. — Октавия може да остане там. Ще я държа под око и ще внимавам да не се измъкне.
— Сериозно ли говориш? — изсумтя Греъм. — Тя е откраднала аптечката изпод носа ти, а ти предлагаш да я държиш под око?
Кларк се обърна към него и го изгледа намръщено.
— Щом това не те задоволява, Греъм, можеш да сложиш страж отпред.
— Това е абсурдно. — Цялото тяло на Белами започна да трепери, докато гневът му изтляваше в изтощение. — Погледнете я — продължи той със слаб глас. — Очевидно е, че не представлява опасност за никого. Просто я развържете и обещавам, че няма да я изпускам от погледа си.
Огледа тълпата, която се беше събрала около тях, затърси лице, на което да се чете съчувствие. Все трябваше да има някой, който да разбира, че цялата тази история е пълна глупост. Никой обаче не го поглеждаше в очите.
— Всички вие сте полудели. — Белами се извърна обратно към Греъм и устните му се извиха в озъбена гримаса. — Ти си я набедил. Ти си откраднал тези лекарства.
Греъм се подсмихна и хвърли поглед към Ашър.
— Казах ти, че ще се пробва.
Небето притъмняваше, облаците се сплитаха в сиво одеяло. Белами си пое дълбоко въздух.
— Добре. Вярвайте в каквото си поискате. Просто развържете Октавия и ни пуснете да си тръгнем. Ще напуснем завинаги лагера. Няма дори да вземаме от скъпоценните ви припаси.
Погледна към сестра си, но тази перспектива очевидно не я радваше — лицето ѝ беше замръзнало в изражение на шок.
— Никога вече няма да ви се наложи да мислите за нас.
По лицето на Кларк за миг премина болка, преди тя да се оттегли зад маската си на стоманена решителност. „Ще го преодолее“ — помисли си горчиво Белами. Щеше да намери някой друг, с когото да се шляе из гората.
— Не мисля така — подсмихна се подигравателно Греъм. — Не и преди да сме си получили обратно аптечката. Не можем да позволим някой друг да умре само защото малката ти сестричка е наркоманка.
Обвинението накара всеки нерв в тялото на Белами да запращи. Пръстите му пареха от желание да се стегнат около врата на Греъм.
— Стига — поклати Кларк глава към Греъм и вдигна ръка. — Аз искам аптечката повече от всеки друг, но така не ни помагаш.
— Добре — изръмжа Белами. — Но аз ще я заведа в палатката. И никой повече няма да я пипне и с пръст.
Изтръгна се от пазачите си и се запъти към Октавия. Хвана я за ръката и погледна Греъм в очите.
— Ще се разкайваш за това — изрече с нисък, заплашителен глас. Обви ръка около разтрепераната си сестра и я поведе към болничната палатка, обзет от мрачна решителност.
Щеше да стори всичко необходимо, за да я защити. Винаги го беше правил.
Това беше третото посещение на пазача за последните няколко месеца. Тази година идваха по-често, а Октавия растеше. Белами се мъчеше да не мисли какво ще стане следващия път, но дори и той знаеше, че не могат да я крият вечно.
— Не мога да повярвам, че не са погледнали в гардероба — промълви дрезгаво майка му, загледана в Октавия, която Белами беше занесъл до дивана. — Слава богу, че не е заплакала.
Белами погледна към сестричката си. Всичко у нея беше миниатюрно, от обутите ѝ в чорапи крачета до невъзможно малките ѝ пръстчета. Всичко, освен кръглите ѝ бузки и огромните очи, вечно блеснали от сълзи, които тя като че ли никога не проливаше. Беше ли нормално едно двегодишно дете да е толкова тихо? Да не би по някакъв начин да знаеше какво ще се случи, ако някой я намери?
Белами прекоси стаята и седна до Октавия, която обърна глава и го погледна с наситеносините си очи. Протегна ръка и докосна една от тъмните ѝ, лъскави къдрици. Тя изглеждаше точно като кукленската глава, която беше намерил, докато търсеше някакви останки в склада. Тогава си помисли дали да не я занесе вкъщи за Октавия, но реши, че точките за купони, които ще получи за нея на пункта за Обмяна, са по-важни. Освен това не беше сигурен, че е редно да даде на бебе глава на кукла, колкото и да е хубава.
Усмихна се широко, когато Октавия сграбчи пръста му с малкото си юмруче.
— Ей, върни ми го — каза и се престори, че потръпва. Тя се усмихна, но не се разкикоти. Белами не си спомняше някога да я е чувал да се смее.