— Той не е такъв! — възкликна Глас и гласът ѝ стана писклив. — Ти дори не го познаваш.
— Изобщо не му пука за теб. Ти беше готова да умреш, за да го спасиш. Докато беше затворена, той навярно те е забравил.
Глас потръпна. Вярно бе, че Люк започна да се среща с Камий, докато Глас беше затворена. Не можеше обаче да го обвинява, не и след жестоките неща, които му наговори, когато скъса с него в отчаян опит да го спаси.
— Глас. — От напрежението да запази спокойствие гласът на Соня потръпна. — Съжалявам, че съм толкова строга. Но канцлерът все още е на изкуствено дишане и трябва да внимаваш. Ако се събуди и види дори една причина, само една, каквато и да е, да отмени помилването ти, ще го стори. — Тя въздъхна. — Не мога да ти позволя отново да рискуваш живота си. Нима забрави какво се случи миналия път?
Разбира се, че Глас не бе забравила. Споменът за случилото се беше траен като белезите от гривната на кожата ѝ — нещо, което щеше да носи в себе си до края на живота си.
А майка ѝ дори не знаеше цялата истина.
Глас не обърна внимание на странните погледи на пазачите, докато минаваше през контролния пункт, за да поеме по пешеходния мост към „Уолдън“. Ако искат, нека си мислят, че отива да си купи наркотици. Каквото и наказание да ѝ наложеха, не можеше да боли повече от това, което щеше да направи сега.
Беше късно следобед и за щастие коридорите бяха празни. Люк щеше да се е върнал от сутрешната си смяна, но Картър още щеше да е в разпределителния център, където подреждаше пакети с хранителни вещества. Глас знаеше, че е глупаво — Картър я ненавиждаше и щеше да я намрази още повече, щом разбереше, че е разбила сърцето на Люк, — но не можеше да понесе мисълта да скъса с Люк, докато той е в другата стая.
Тя се спря на прага и разсеяно сложи ръка на корема си. Трябваше да го направи сега. Вече бе отлагала прекалено дълго. Събираше смелост да скъса с него, а после се разколебаваше, когато ужасните думи се приближаваха към устните ѝ. „Следващия път — обещаваше си постоянно тя. — Трябва да го видя само още веднъж.“
Сега обаче коремът ѝ видимо се беше закръглил. Ядеше едва половината от порцията си, но въпреки това ѝ ставаше все по-трудно да прикрива наедряването си под безформените рокли, които караха Кора да се подсмихва. Скоро щеше да ѝ проличи. И тогава щеше да има въпроси. Съветът щеше да поиска да знае кой е бащата. Ако по това време Глас все още поддържаше връзка с Люк, той щеше да разбере и да се пожертва в някакъв криворазбран опит да я спаси, който щеше да завърши със смъртта и на двама им.
„Ще му спасиш живота“ — каза си Глас и почука на вратата с ясната мисъл, че това е последният път, в който стои на това място. Последният път, когато ще види как Люк ѝ се усмихва така, сякаш тя е единственото момиче във вселената. Собствените ѝ окуражителни слова звучаха неубедително в ушите ѝ.
Когато обаче вратата се отвори, на прага не застана Люк. Беше Картър. Не носеше нищо освен обикновени работни панталони.
— Няма го — изръмжа той и очите му се присвиха, щом забеляза зачервените ѝ бузи.
— О, благодаря — отвърна Глас и неволно отстъпи крачка назад. — Ще се върна по-късно.
Картър обаче я изненада: протегна ръка и сграбчи нейната. Пръстите му се стегнаха около китката ѝ и ѝ причиниха болка.
— Закъде бързаш? — попита той и ненадейно се ухили — усмивка, от която стомахът ѝ кипна. — Влез и почакай. Сигурен съм, че просто нещо го е задържало.
Глас потръпна и разтърка китката си, докато влизаше след Картър. Беше забравила колко е висок.
— Днес не си ли на работа? — попита тя с най-любезния си глас и седна на ръба на дивана, където обикновено се настаняваха двамата с Люк. Сърцето ѝ се сви, когато осъзна, че никога вече няма да може да се сгуши до рамото му или да прокара пръсти през къдриците му, докато той лежеше с глава в скута ѝ.
— Не бях в настроение — отвърна Картър и небрежно повдигна рамене.
— О — промълви Глас и преглътна критичния си отговор. Картър трябваше да внимава, в противен случай отново щяха да го понижат, а единствената позиция под разпределителния център бяха санитарните задължения. — Съжалявам — добави тя, защото не беше сигурна какво друго да каже.
— Не, не съжаляваш — отсече Картър и отпи от бутилка без етикет. Глас сбърчи нос. Уиски от черния пазар. — Ти си като всички други мръсници от „Феникс“. Интересуваш се само от себе си.