— Наистина ли се чувстваш така? — попита най-после той. — Мислех, че… Глас, обичам те — промълви безнадеждно той.
— Никога не съм те обичала.
Изтръгна думите от устата си с такава сила, че сякаш разкъса душата си.
— Не разбираш ли? За мен всичко беше само игра. Исках да видя колко дълго ще успея да продължа, преди да ме хванат. Но вече край. Отегчих се.
Люк протегна ръка, улови брадичката ѝ в длан и повдигна лицето ѝ. Погледите им се срещнаха. Глас усещаше как той търси у нея някакъв знак, че истинската Глас е скрита дълбоко вътре.
— Не говориш сериозно — прошепна той и гласът му се пречупи. — Не знам какво става, но това не си ти. Глас, говори с мен. Моля те.
За един кратък миг решителността ѝ се разколеба. Можеше да му каже истината. Разбира се, той щеше да разбере — щеше да ѝ прости всички ужасни неща, които му бе наговорила току-що. Глас щеше да облегне глава на рамото му и да се престори, че всичко ще се оправи. Можеха да посрещнат изпитанието заедно.
После обаче си помисли, че ще го екзекутират, представи си смъртоносната инжекция, която щеше да спре органите и системите му, преди да изхвърлят тялото му в студения празен Космос.
Единственият начин да спаси сърцето на Люк беше да го разбие.
— Ти дори не ме познаваш — заяви тя и се отдръпна рязко от докосването му. Болката на скръбта разсече гърдите ѝ, остра и пареща. — Ето — довърши тя и примигна, за да прогони сълзите си, докато посягаше зад врата си, за да разкопчае медальона. — Вече не го искам.
Пусна го в ръката на Люк. Той я гледаше безмълвно. Шокът и болката бяха врязани с остри линии по лицето му.
Глас осъзна смътно, че се втурва навън през вратата и я затръшва. После хукна по коридора, като се съсредоточаваше върху тупането на стъпките си по пешеходния мост. Ляво, дясно, ляво, дясно. „Само да стигнеш до вкъщи — каза си. — Само да стигнеш до къщи, и можеш да се наплачеш.“
Но в мига, в който зави зад ъгъла, залитна и се свлече на пода, притиснала с две ръце корема си.
— Съжалявам — отрони тихо. Не знаеше дали говори на бебето, на Люк или на собственото си разбито сърце.
Глава 21
Кларк
Напрежението в болничната палатка беше толкова силно, че Кларк можеше да усети как притиска гърдите ѝ, докато диша.
Въртеше се мълчаливо около Талия и напразно се мъчеше да се пребори с инфекцията, която вече бе обхванала бъбреците на приятелката ѝ и изглеждаше решена в най-скоро време да превземе и черния ѝ дроб. Егоизмът на Октавия я караше да кипи от гняв. Как можеше да седи там, да гледа как Талия се събужда и пак изпада в безсъзнание и да не върне лекарството?
После обаче погледна към ъгъла, където Октавия лежеше свита на леглото си. Кръглите ѝ бузи и гъстите мигли ѝ придаваха болезнено млад вид и гневът на Кларк бе заменен от съмнение и вина. Може би не Октавия го беше сторила. Но ако не беше тя, тогава кой?
Очите ѝ се сведоха към гривната, обхванала китката ѝ. Ако Талия само успееше да издържи, докато пристигне следващата вълна от колонисти, щеше да се спаси. Но никой не знаеше кога ще стане това. Каквото и да се случеше на Земята, Съветът щеше да изчака, докато получи окончателни данни за нивата на радиация.
За Съвета смъртта на Талия щеше бъде също толкова незначителна, колкото и тази на Лили — Кларк го знаеше. Сираците и престъпниците бяха без значение.
Докато наблюдаваше неравномерното дишане на Талия, Кларк изпита прилив на нажежена до бяло ярост. Отказваше просто да седи и да чака приятелката ѝ да умре. Нима хората не бяха лекували болести хилядолетия наред, преди да открият пеницилина? В гората трябваше да има нещо, което да излекува инфекцията. Опита се да си спомни малкото, което бе учила за растенията по биология на Земята. Кой знае дали тези растения изобщо съществуваха днес — след Катаклизма сякаш всичко беше поело по странен път на развитие. Но трябваше поне да опита.
— Ще се върна — прошепна тя на спящата си приятелка.
Без да каже нито дума на аркадийското момче, което стоеше на пост отвън, тя излезе забързано от палатката и се отправи към дърветата, без да си направи труда да вземе нещо от палатката с припаси — не искаше да привлече нежелано внимание. Измина не повече от десетина метра, когато познат глас погъделичка тъпанчетата ѝ.