— Къде отиваш? — попита Уелс и пое редом с нея.
— Ще потърся лечебни растения.
Беше прекалено уморена, за да го лъже, а и бездруго нямаше значение: той винаги успяваше да прозре лъжите ѝ. Увереността в собствените му морални принципи, която го заслепяваше за очевидните истини, някак си не му пречеше да прочете тайните в очите ѝ.
— Ще дойда с теб.
— Мога и сама, благодаря — отказа Кларк и ускори крачка, сякаш така можеше да спре момчето, което беше пропътувало Слънчевата система, за да бъде с нея. — Остани тук, в случай че им потрябва някой, който да поведе разярена тълпа на лов за вещици.
— Права си. Снощи нещата малко излязоха от контрол — съгласи се той намръщено. — Не исках нищо да се случи на Октавия, а само да помогна. Знам, че аптечката ти трябва за Талия.
— Само си искал да помогнеш. И преди съм го чувала — завъртя се Кларк и застана очи в очи с Уелс. Точно сега нямаше нито време, нито енергия да се занимава с нуждата му от изкупление. — Познай какво, Уелс. И този път затвориха един човек.
Уелс се закова на място, а Кларк обърна глава на другата страна, неспособна да понесе болката в очите му. Отказваше обаче да му позволи да ѝ внуши чувство за вина. Не можеше да му каже нищо, което да наподоби поне малко болката, която ѝ бе причинил той.
Впери поглед право пред себе си, докато минаваше между дърветата. Почти очакваше да чуе след себе си тропот от стъпки, но този път я последва само тишина.
Когато стигна до потока, яростта, която беше донесла със себе си в гората, бе изместена от отчаяние. Ученият в нея се почувства унизен от собствената си наивност. Каква глупост — да си мисли, че някак си ще успее да разпознае растение от курс, който беше посещавала преди шест години, камо ли че билката дори ще изглежда по същия начин след толкова време. Отказваше обаче да се върне назад — отчасти я възпираше собствената ѝ упорита гордост и желанието да избягва Уелс възможно най-дълго време.
Беше прекалено студено, за да прегази през водата, затова се изкачи по хълма и мина по билото към другата страна. Никога досега не се беше отдалечавала толкова от лагера. Тук всичко изглеждаше по-различно — въздухът дори миришеше по друг начин, отколкото по-близо до поляната. Кларк затвори очи с надеждата, че това ще ѝ помогне да разпознае странната, завихрена спирала от аромати, които нямаше думи да опише. Все едно се мъчеше да призове спомен, който изобщо не беше неин.
Тук земята беше по-равна, отколкото на други места в гората. Пред нея разстоянието между дърветата се разшири още повече, а самите стволове се разделиха в прави редици от двете ѝ страни, сякаш можеха да усетят присъствието на Кларк и се отдръпваха, за да я пуснат да мине.
Кларк понечи да откъсне листо с форма на звезда от едно дърво и замръзна, когато отблясък на светлина привлече погледа ѝ. Нещо, сгушено между две огромни дървета, отразяваше светлината на залязващото слънце.
Тя направи още една крачка напред. Сърцето ѝ препускаше лудо.
Беше прозорец.
Кларк бавно се отправи към него. Чувстваше се така, сякаш се движеше през някой от собствените си сънища. От двете страни на прозореца имаше дървета, които навярно бяха израснали от развалините на сградата, каквато и да е била тя. Стъклото обаче не беше прозрачно. Когато се приближи, Кларк видя, че прозорецът всъщност е направен от отделни цветни парчета, подредени така, че да създадат образ, макар че пукнатините бяха прекалено много, за да се разбере какво е представлявал.
Тя посегна и внимателно прокара пръст по стъклото. Потръпна, когато студът се процеди в пръста ѝ. Сякаш докосваше труп. За миг ѝ се прииска Уелс да беше с нея. Колкото и да му беше сърдита, никога не би го лишила от възможността да види една от руините, за които бе мечтал през целия си живот.
Обърна се и заобиколи едно от големите дървета. Имаше и друг прозорец, но този беше разбит — на земята бяха разпилени блестящи късчета стъкло. Кларк пристъпи напред и приклекна, за да надникне вътре. Назъбеният отвор беше почти достатъчен, за да пропълзи през него. Слънцето едва започваше да залязва и оранжевите лъчи сякаш светеха право в отвора и разкриваха нещо, което приличаше на дървен под. Всеки инстинкт в мозъка на Кларк ѝ крещеше да стои настрана, но тя не можеше да се възпре.
Кларк пъхна ръка през отвора на прозореца, като внимаваше кожата ѝ да не докосва стъклото, и я прокара по дървото. Нищо не се случи. Стисна пръсти в юмрук и удари по ствола. Във въздуха се надигна облак прах и тя се закашля. Подът ѝ се стори солиден. Кларк спря и се замисли. Сградата беше оцеляла толкова време. Подът сигурно беше достатъчно здрав да я издържи.