Внимателно пъхна единия си крак в отвора. После другия. Затаи дъх, но нищо не се случи.
Когато вдигна глава и се огледа наоколо, дъхът ѝ изсвистя между зъбите.
Стените се извисяваха от всички страни и се събираха в обща точка много метри над главата ѝ, по-високо дори от покрива над соларните ниви. Не беше толкова тъмно, колкото очакваше. На отсрещната страна имаше прозорци, които Кларк не можеше да различи. Тези бяха от прозрачно стъкло, но не бяха счупени. През тях нахлуваха слънчеви лъчи и осветяваха милиони прашинки, които танцуваха във въздуха.
Кларк бавно се надигна. Пред нея имаше парапет, разположен успоредно на пода, на височина до кръста. Тя направи няколко несигурни крачки към него и ахна. Сепна се повторно, когато звукът отекна високо над главата ѝ.
Стоеше на балкон, който гледаше към огромно открито пространство. То беше потънало в почти пълен мрак, вероятно защото по-голямата част от сградата се намираше под земята. Все пак Кларк можеше да различи смътните очертания на сенки. Не посмя да се приближи още до ръба, за да види по-добре, но когато очите ѝ свикнаха с мрака, други форми се очертаха по-ясно.
Трупове.
Отначало си помисли, че си е въобразила, че съзнанието ѝ използва сенките, за да си прави шеги с нея. Затвори очи и си заповяда да не бъде такава глупачка. Но когато се обърна, сенките бяха същите.
През една от пейките бяха преметнати два скелета, а в краката им лежеше трети, по-малък. Макар че не можеше да бъде сигурна дали някой е разместил костите, доколкото виждаше, тези хора бяха умрели, сгушени един до друг. Дали са се опитвали да се стоплят, докато небето е потъмнявало и е започвала ядрената зима? Колко хора ли са били останали на Земята по това време?
Кларк направи още една малка крачка напред, но този път дървото изскърца тревожно. Тя застина и започна да се промъква предпазливо назад. Тишината обаче беше разцепена от шумно пращене, подът ненадейно се разлюля и пропадна под краката ѝ.
Кларк диво размаха ръце и се вкопчи в ръба на балкона, докато парапетът и подът летяха във въздуха. Краката ѝ увиснаха над огромно открито пространство, а парчетата от парапета и пода се приземиха с трясък върху камъка далеч под нея.
Тя изкрещя — пронизителен звук без думи, който се надигна към тавана, после утихна и се присъедини към призраците на всички други крясъци, които все още витаеха в прахта. Пръстите ѝ започнаха да се хлъзгат.
— Помощ!
Напрегна всяка капка от силата си, помъчи се да се набере нагоре. Ръцете ѝ се разтрепериха от усилието, но хватката ѝ отслабваше. Отново понечи да изкрещи, но в дробовете ѝ не беше останал въздух и думата замря на устните ѝ, преди Кларк да осъзнае, че е била името на Уелс.
Глава 22
Уелс
Уелс хукна напред. Писъкът на Кларк възпламеняваше всеки нерв в тялото му. Беше му трудно да я следва между дърветата, защото трябваше да се държи на разстояние — ако го беше видяла, щеше да побеснее. Сега обаче летеше над тревата и едва усещаше как ботушите му докосват земята. В мига, в който стигна до прозореца от цветни стъкла, въздухът се разцепи от втори, по-висок вик.
— Кларк! — изкрещя Уелс и провря глава през дупката в стъклото.
В руината беше тъмно. Момчето едва различи очертанията на пръсти, вкопчени в ръб. Наведе се и скочи вътре, тупна на дървена платформа, а после запълзя напред по корем. Стигна до ръба, обви едната си ръка около китката на Кларк и се вкопчи в каменната стена за опора.
— Държа те — каза той.
Обаче беше прибързал. Едната ѝ ръка изчезна и сега той поемаше тежестта на цялото ѝ тяло. Усети как се плъзга към ръба.
— Кларк! — изкрещя отново той. — Дръж се!
Изсумтя, успя да се надигне и да седне. После подпря единия си крак срещу стената. Ръката му се потеше и той усещаше, че хватката му около китката на Кларк отслабва.
— Уелс! — изпищя тя. Гласът ѝ отекна в пещероподобното пространство, сякаш стотици Кларк бяха в опасност.
Той стисна зъби и я дръпна. Другата ръка на Кларк отново се вкопчи в ръба и Уелс въздъхна с облекчение.
— Почти успя. Хайде.
Тя опря лакти на дървената платформа, а той сграбчи предмишниците ѝ и издърпа останалата част от тялото ѝ над ръба. Двамата се свлякоха един върху друг до каменната стена.
Кларк ридаеше и се мъчеше да си поеме въздух.
— Всичко е наред — успокои я Уелс и я обгърна с ръка. — Добре си.