Зачака тя да се отдръпне от докосването му, но вместо това Кларк се притисна до него и се сгуши в ръцете му. Уелс я стисна по-силно.
— Какво правиш тук? — попита с приглушен глас тя, свита в прегръдката му. — Мислех… Надявах се…
— Тръгнах след теб — притесних се — прошепна Уелс в косата ѝ. — Въпреки всичко не можех да позволя нещо да ти се случи.
Говореше, без да мисли, но когато думите излязоха от устните му, осъзна, че са верни. Дори да беше целунала някой друг — дори да искаше да бъде с някой друг, — той винаги щеше да ѝ помага.
Кларк не каза нищо, но остана сгушена в прегръдката му.
Уелс я притисна към себе си. Страхуваше се да не продума и да развали мига. Облекчението му прерасна в радост. Може би имаше шанс да я спечели пак. Може би тук, в руините на стария свят, можеха да дадат началото на нещо ново.
Глава 23
Белами
Първоначално щеше да остави копелетата да гладуват. После, може би когато всички така омаломощееха от глад, че се окажеха принудени да запълзят към него и да го помолят за прошка, щеше да помисли дали да не отиде на лов. Но щеше да им се наложи да се задоволят с катеричка или с нещо друго, също толкова дребно — за нищо на света нямаше пак да им убие елен.
Снощи не можа да мигне — наблюдаваше болничната палатка, за да е дяволски сигурен, че никой няма да припари близо до сестра му. Сега, когато вече беше сутрин, започна да обикаля периметъра на лагера. Имаше прекалено много енергия, че да стои мирно.
Мина през редицата дървета и почувства как тялото му се отпуска леко, когато го обляха сенките. През последните няколко седмици беше установил, че компанията на дърветата му харесва повече от тази на хората. Лек полъх на вятъра погали тила му. Той потръпна и вдигна глава. Късчетата небе, които можеше да види през клоните, започваха да посивяват, а въздухът ненадейно стана по-различен — почти влажен. Белами наведе глава и продължи да върви. Може би на Земята вече ѝ беше писнало от гадостите им и се готвеше да им устрои втора ядрена зима.
Обърна се и бавно се запъти към потока, където обикновено можеше да открие животински следи. После обаче някакъв намек за движение на няколко метра от него привлече вниманието му и Белами спря.
На вятъра се вееше нещо яркочервено. Можеше да мине за листо, ако не беше фактът, че наблизо нямаше нищо, което дори да се доближава до цвета му. Белами присви очи, а после се приближи с няколко крачки. Усети странна тръпка отзад по тила си. Това беше панделката за коса на Октавия. В това нямаше никаква логика — тя не беше излизала в гората от дни, — но Белами можеше да познае тази панделка навсякъде. На този свят имаше неща, които човек не можеше да забрави за нищо на света.
Коридорите бяха тъмни, а Белами тичаше нагоре по стълбите към апартамента им. Заслужаваше си да остане навън след вечерния час, стига да не го хванеха. Беше се промъкнал през една стара въздушна шахта, през която можеше да пропълзи само дете, и беше проникнал в изоставено складово помещение, за което бе чул на палуба В. Там беше пълно с какви ли не съкровища: широкопола шапка, увенчана със смешна на вид птица, кутия, на която пишеше „ПЛОЧКИ ЗА ОСЕМ МИНУТИ“, каквото и да означаваше това, и червена панделка, която бе намерил увита около дръжката на странна чанта с колела. Белами беше разменил другите си находки срещу купони за храна, но панделката задържа, макар че тя можеше да ги изхрани за цял месец. Искаше да я даде на Октавия.
Притисна пръст към скенера и внимателно отвори вратата, а после замръзна. Вътре нещо се движеше. По това време майка му обикновено спеше. Той мълчаливо пристъпи напред, само толкова, колкото да чува по-добре, и почувства как се отпуска, когато ушите му се изпълниха с познат звук. Майка му пееше любимата приспивна песничка на Октавия — нещо, което правеше постоянно: седеше на пода и тананикаше през вратата на гардероба, докато Октавия заспеше. Белами въздъхна с облекчение. Майка му май нямаше да му се разкрещи или още по-лошо — да изпадне в един от безкрайните си пристъпи на плач, които събуждаха у момчето желание да се скрие в гардероба при сестра си.
Белами се усмихна, когато се промъкна в главната стая и завари майка си, коленичила на пода.
— „Тихо, бебче, дай ръчичка, мама ще ти купи звездичка. И ако звездата не запее на душата, мама ще ти купи късче от луната.“
В мрака се разнесе и друг звук — слабо хриптене. Вентилационната система пак ли им играеше номера? Той пристъпи напред.