— „И ако луната не блести като преди, мама ще ти купи…“
Отново чу звука, макар че този път прозвуча повече като ахване.
— Мамо?
Направи още една крачка. Тя се беше привела над нещо на пода.
— Мамо! — изрева той и се хвърли към нея.
Майка му беше обвила ръце около врата на Октавия и дори в тъмнината Белами видя, че лицето на сестра му е посиняло. Той блъсна майка си настрана и грабна Октавия на ръце. За един миг, в който дъхът му спря, беше убеден, че е мъртва, но тогава тя потръпна и започна да кашля. Белами издиша и сърцето му заби лудешки.
— Само играехме на една игра — промълви едва чуто майка му. — Не можеше да заспи. Затова започнахме да играем на една игра…
Белами притисна Октавия към себе си и заби поглед в стената, обзет от странно чувство. Не беше сигурен какво правеше майка му преди малко, но беше сигурен, не ще опита пак.
Белами се надигна на пети и протегна ръка към панделката. Пръстите му се обвиха около познатия атлаз, но когато се опита да го дръпне надолу, осъзна, че украшението не просто се е закачило на клона — то беше завързано там.
Дали някой не беше намерил панделката и не я беше завързал за дървото, за да не се загуби? Но тогава защо просто не я беше донесъл обратно в лагера? Белами разсеяно прокара ръка по клона, остави грубата кора да се забие в кожата му, докато прокарваше пътечка към дънера. Тогава замръзна. Пръстите му се задържаха върху ръба на една пукнатина в ствола, където липсваше част от кората. Нещо стърчеше оттам — може би птиче гнездо?
Белами стисна ръба и дръпна. С ужас видя как отвътре изпада аптечката, която бяха открили двамата с Кларк. Хапчетата, спринцовките, шишенцата — всичко това лежеше разпиляно на земята в краката му. Умът му трескаво затърси обяснение, само и само да потисне паниката, която се надигаше в гърдите му.
Той се свлече със стон на тревата и затвори очи.
Значи е било вярно. Октавия наистина беше взела аптечката. Беше я скрила в дървото и беше използвала панделката си вместо знак, за да може да я намери пак. Но Белами не можеше да си представи защо го е направила. Дали се беше притеснила какво ще се случи, ако някой от тях двамата се разболееше? Може би е възнамерявала да вземе аптечката с тях, когато напуснат лагера.
После обаче думите на Греъм отекнаха в ушите му: „Не можем да позволим някой друг да умре само защото малката ти сестричка е наркоманка.“
Момчето, определено да стои на стража пред болничната палатка, беше заспало. Едва успя да се надигне и набързо да измърмори: „Хей, не можеш да влизаш!“, преди Белами да влети през платнището. Вътре Белами завъртя глава, за да се увери, че няма никой друг освен заспалата болна приятелка на Кларк. После закрачи към Октавия, която седеше с кръстосани крака на леглото си и си сплиташе косата.
— Какво си мислиш, че правиш, да те вземат дяволите? — изсъска той.
— За какво говориш? — Гласът ѝ представляваше смесица от отегчение и раздразнение, сякаш Белами ѝ досаждаше за домашните, както правеше винаги когато я посещаваше в детския дом.
Той захвърли панделката на леглото ѝ и потръпна, когато видя ужаса, който се изписа на лицето на Октавия.
— Аз не съм… — заекна тя. — Това не беше…
— Стига лъга, О — тросна се той. — Сега можеш спокойно да си сплетеш проклетата коса, докато едно момиче умира пред очите ти.
Погледът на Октавия се стрелна към Талия, а после надолу.
— Не мислех, че наистина е толкова болна — промълви тя. — Кларк вече ѝ беше дала лекарство. Когато осъзнах, че ѝ трябва повече, беше много късно. Вече не мога да призная. Нали видя как се държаха! Не знаех как ще постъпят с мен.
Когато отново вдигна глава, наситеносините ѝ очи бяха пълни със сълзи.
— Сега дори и ти ме мразиш, а си ми брат.
Белами въздъхна и седна до нея.
— Не те мразя. — Хвана я за ръката и я стисна. — Просто не разбирам. Защо го направи? Този път истината, ако обичаш.
Октавия замълча. Белами почувства как кожата ѝ става лепкава, когато се разтрепери.
— О? — подкани я той и пусна ръката ѝ.
— Имах нужда — изрече едва чуто. — Не мога да спя без тях. — Замълча и затвори очи. — Отначало беше само нощем. Продължавах да сънувам онези ужасни сънища, затова сестрата в груповия дом ми даваше лекарство, за да ми помогне да заспя. После обаче положението се влоши. Понякога не можех да дишам, чувствах, че цялата вселена се затваря около мен и ме смазва. Сестрата не искаше да ми дава повече лекарства, дори когато я молех, затова започнах да крада хапчета. Те бяха единственото, което ми помагаше да се почувствам по-добре.