Белами впери поглед в нея.
— Значи това са те хванали да крадеш? — попита бавно той, зашеметен от истината. — Не храна за по-малките деца в дома. Хапчета.
Октавия не каза нищо, само кимна. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— О — въздъхна Белами. — Защо не ми каза?
— Знам колко се тревожиш за мен. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не исках да се чувстваш така, сякаш си се провалил.
Белами почувства болката, която се излъчваше от някакво място зад сърцето му. Не знаеше кое боли повече: дали фактът, че сестра му е пристрастена към лекарствата, или фактът, че не му беше казала истината, защото той беше така заслепен от безумната си нужда да бди над нея. Когато най-после проговори, гласът му беше дрезгав.
— И така, какво ще правим сега? — попита той. За пръв път в живота си нямаше представа как да помогне на сестра си. — Какво ще се случи, когато върнем аптечката?
— Ще се оправя. Просто ще трябва да се науча да живея без лекарства. Тук вече е по-лесно. — Тя посегна, улови го за ръката и го изгледа странно, почти умолително. — Иска ли ти се да не беше дошъл тук заради мен?
— Не — отговори твърдо Белами и поклати глава. — Просто ми трябва малко време да осмисля всичко.
Стана и погледна към сестра си.
— Трябва да се погрижиш Кларк да получи обратно лекарството. Трябва ти да ѝ кажеш. Говоря сериозно, О.
— Знам — кимна тя. Обърна се, погледна към Талия и сякаш се смали. — Ще ѝ кажа довечера.
— Добре.
Белами въздъхна, излезе от палатката и прекоси поляната. Когато стигна до дърветата, си пое дълбоко въздух и остави влагата му да се просмуче през дробовете в изпълнените му с болка гърди. Наклони глава назад, за да може вятърът да облъхне зачервената му кожа. Сега, когато не беше закрито от дървета, небето изглеждаше още по-тъмно, почти черно. Ненадейно през небосвода проблесна ивица назъбена светлина, последвана от силно кънтящо пращене, от което земята се разтресе. Белами подскочи. Поляната се изпълни с писъци, но те бързо бяха удавени от друг оглушителен тътен, по-висок от първия, сякаш небето щеше да се стовари върху земята.
После нещо наистина започна да пада. По кожата на Белами се стичаха капки течност, плъзваха се по косата му и бързо се просмукваха в дрехите му. „Дъжд“ — осъзна Белами. Истински дъжд. Вдигна лице към небето и за миг удивлението му го накара да забрави всичко останало — гнева към Греъм, Уелс и Кларк, тревогата за сестра му, писъците на идиотчетата наоколо, които не знаеха, че дъждът е безвреден. Затвори очи и остави водата да отмие прахта и потта, засъхнали по лицето му. За секунда си позволи да си представи, че дъждът може да заличи всичко: кръвта, сълзите, факта, че двамата с Октавия се бяха провалили един друг. Можеха да започнат отново, на чисто.
Отвори очи. Знаеше, че става смешен. Дъждът беше само вода, а такова нещо като ново начало не съществуваше. Това им беше проблемът на тайните — човек трябваше да ги носи завинаги в себе си, независимо от цената.
Глава 24
Глас
Докато вървеше по пешеходния мост, ужасното осъзнаване, че майка ѝ е права, притискаше сърцето на Глас като товар. Не можеше да рискува да допусне и най-малката грешка — не заради себе си, а заради Люк. Ами ако канцлерът се събудеше и отменеше помилването ѝ, а после Люк извършеше някоя глупост? Ако признаеше истината за бременността ѝ? Историята сякаш се повтаряше, но Глас знаеше, че самата тя винаги ще прави същия избор. Винаги щеше да предпочете да предпази момчето, което обичаше.
От няколко дни избягваше Люк, макар че напоследък го викаха за толкова много извънредни смени, че не беше сигурна дали изобщо е забелязал. Най-накрая се бяха уговорили да се срещнат тази вечер в апартамента му и мисълта как той я поздравява с усмивка я прободе болезнено в гърдите. Този път поне нямаше да има никакви хитрости, никакви лъжи. Просто щеше да му каже истината, колкото и да беше трудно. Той може би отново щеше да потърси утеха при Камий и тогава кръгът наистина щеше да се затвори. Неизбежната реалност я прониза в гърдите като нож, но Глас не ѝ обърна внимание и продължи да върви.
Когато се приближи към отсрещния край на пешеходния мост, очите ѝ се приковаха върху малка групичка, събрана край контролно-пропускателния пункт. Неколцина пазачи си говореха, скупчени в тесен кръг, а неколцина цивилни шепнеха и сочеха към нещо през дългия, изпълнен със звезди прозорец отстрани на моста. Глас ненадейно разпозна някои от пазачите — те бяха екипът на Люк, членове на елитните инженерни групи на пазачите. Жената с посивяваща коса, която бързо движеше пръстите си във въздуха и създаваше холодиаграма пред лицето си, беше Бека. До нея стоеше Али — момче с тъмна кожа и яркозелени очи, приковани немигащо върху образа, който Бека твореше.