А после я облада някакъв див, безумен инстинкт и Глас се замята срещу пазача, който я държеше, зарита го отчаяно по глезените и заби лакът в гърлото му. Той стисна рамото ѝ още по-силно и я повлече през вратата, по коридора и по стълбите.
Дълбоко от гърдите ѝ се изтръгна ридание, когато осъзна, че никога вече няма да види Люк. Тази мисъл се стовари отгоре ѝ със силата на чук. Краката ѝ изведнъж се подкосиха. Пазачът, който я държеше, залитна назад, докато тя се свличаше на пода, и се помъчи да я задържи права.
„Мога да успея“ — помисли си Глас, възползвайки се от кратката му загуба на равновесие, за да се люшне диво напред. За една мимолетна, щастлива секунда усети как тръпката на надеждата си пробива път през паниката. Това беше нейният шанс. Щеше да избяга.
После обаче пазачът я сграбчи изотзад и тя загуби равновесие. Рамото ѝ се блъсна в площадката и ненадейно усети, че пропада по високото, тясно, слабо осветено стълбище.
Всичко потъмня.
Когато отвори очи, цялото тяло я болеше — коленете, раменете, коремът…
Коремът. Глас се помъчи да размърда ръцете си, за да го опипа, но те бяха вързани. Не, оковани с белезници, осъзна тя с нарастващ ужас. Разбира се — нали беше престъпница.
— О, миличка, ето че се събуди — поздрави я благ глас.
Всичко пред очите ѝ беше размазано, но едва-едва успя да различи силуета на една фигура, която се приближаваше към леглото ѝ. Беше медицинска сестра.
— Моля ви — изграчи Глас. — Той добре ли е? Може ли да го подържа?
Жената не отговори веднага и още преди да проговори, Глас разбра какво ще каже. Вече го усещаше — чувстваше тази ужасно болезнена празнота вътре в себе си.
— Съжалявам — отрони тихо сестрата. Глас едва виждаше устата ѝ и това създаваше впечатлението, че гласът ѝ идва от някакво съвсем друго място. — Не успяхме да го спасим.
Глас се извърна настрана и остави студения метал на белезниците да притисне гневно кожата ѝ. Болката не я интересуваше. Всяко чувство беше по-добро от това, тази болка в сърцето, която никога нямаше да отшуми.
Двете фигури най-после се появиха изпод пешеходния мост. Глас въздъхна високо и вдигна ръка към прозореца. Откога стоеше със затаен дъх?
— Добре ли си? — попита я някой и за миг Глас си помисли с ужас, че отново е в болничната стая със сестрата. Само че пазачът — приятелката на Люк, Бека, беше тази, която я гледаше разтревожено.
Осъзна, че лицето ѝ е мокро. Беше плакала. Не можеше дори да се смути — толкова облекчена беше, че Люк се е върнал жив и здрав.
— Благодаря — успя да изрече, взе кърпичката, която Бека ѝ предлагаше, и избърса сълзите си. Отвън Люк се издърпваше нагоре, хванат за въжето, като поставяше едната си облечена в ръкавица ръка над другата, докато се връщаше към въздушния шлюз.
Около нея най-различни зрители заръкопляскаха и започнаха да се поздравяват, но Глас остана до прозореца. Очите ѝ бяха приковани в мястото, където за последно бе видяла Люк. Мислите, които беше донесла със себе си по пешеходния мост, изглеждаха далечни, като отдавна забравен сън. Не можеше да прекъсне връзката между себе си и Люк, не повече, отколкото ѝ беше по силите да пререже жицата, която го придържаше към кораба. Без Люк животът щеше да е празен и студен като самия Космос.
— Ей, здрасти — долетя гласът му зад нея и Глас се обърна и се хвърли в прегръдките му. Термалното му горнище беше просмукано с пот, къдриците му — влажни и мръсни, но на Глас не ѝ пукаше.
— Притесних се за теб — промълви тя с приглушен от ризата му глас.
Той се засмя и я прегърна още по-силно, целуна я по темето.
— Каква приятна изненада!
Глас погледна към него, без да се притеснява, че очите ѝ са подпухнали, а носът ѝ тече.
— Всичко е наред — увери я Люк и размени развеселен поглед с Али, преди отново да се обърне към Глас: — Това е само част от работата.
Сърцето ѝ все още биеше прекалено бързо, за да проговори, затова тя кимна и погледна с извинителна усмивка към Бека, Али и другите.
— Хайде — подкани я Люк, пое ръката ѝ и я поведе по пешеходния мост.
Когато влязоха в „Уолдън“, дишането на Глас най-после се нормализира.
— Не мога да повярвам какво направи — промълви тя едва чуто. — Не изпитваш ли ужас?
— Да, страшно е, но също така е и опияняващо. Там, навън, е толкова… огромно. Знам, че звучи глупаво.
Замълча, но Глас поклати глава. И двамата знаеха какво представляват затворените пространства, как човек можеше да се почувства уловен в капан в тях, дори капанът да е огромен колкото кораба.