— Просто се радвам, че всичко мина добре — промълви тя.
— Да, наистина мина добре. Е, през по-голямата част.
Пръстите на Люк отпуснаха хватката си около нейните и гласът му леко се напрегна.
— С убежището ставаше нещо странно. Някаква клапа навярно се е охлабила, защото освобождаваше кислород извън кораба.
— Но вие я поправихте, нали?
— Разбира се. Това сме обучени да правим — потвърди той и стисна ръката ѝ.
Неочаквано Глас спря да върви, обърна се към Люк, надигна се на пръсти и го целуна, точно тук, насред претъпкания коридор. Вече не я интересуваше кой ще ги види. Докато го целуваше с почти отчаяна нужда, си помисли, че каквото и да се случи, никога повече нямаше да позволи нещо да ги раздели.
Глава 25
Белами
Белами се взираше в трепкащите пламъци. Шумът от разговорите около него се сливаше с пращенето на пъновете. От сблъсъка му с Октавия бяха изминали няколко часа и до момента все още нямаше и следа от нея. Надяваше се, че сестра му скоро ще върне лекарството. Знаеше, че не може да я принуди да го предаде, в противен случай отношенията им никога нямаше да се върнат към предишното си състояние. Той трябваше да покаже, че ѝ вярва, а тя — да постъпи правилно, за да спечели обратно доверието му.
Дъждът беше спрял, но земята все още беше влажна. Бяха избухнали спорове заради няколкото камъка, които се бяха превърнали във ВИП места за сядане около лагерния огън, но като цяло всички изглеждаха готови да изтърпят мократа трева, за да се настанят по-близо до топлината на пламъците. Няколко момичета бяха потърсили трети вариант и сега седяха в скута на момчета, които изглеждаха много самодоволни.
Белами огледа кръга — търсеше Кларк. Димът беше много по-гъст от обикновено, вероятно защото всичките им трупи бяха мокри, и изминаха няколко мига, преди очите му да се спрат на познатия блясък на златисточервеникавата ѝ коса. Той я огледа внимателно и за своя изненада осъзна, че е седнала до Уелс. Двамата не се докосваха, дори не си говореха, но нещо помежду им се беше променило. Напрежението, което обхващаше тялото на Кларк при всяко приближаване на Уелс, бе изчезнало, а Уелс, вместо да отправя скрито изпълнени с болка погледи към нея, се взираше спокойно в огъня и на лицето му беше изписано задоволство.
Негодувание жегна Белами в стомаха. Трябваше да се досети, че е само въпрос на време Кларк да се върне при Уелс. Изобщо не трябваше да я целува в гората. Досега беше изпитвал истински чувства само към едно друго момиче — и тогава също го нараниха.
Облаците бяха достатъчно гъсти да закрият повечето звезди, но въпреки това Белами наклони глава назад и се зачуди дали ще получат предупреждение, преди да пристигне следващият транспортен кораб. Дали щяха да го видят как се устремява към тях — чрез предупредителен светлинен сигнал в небето или нещо друго?
После обаче погледът му падна върху фигура, която се движеше през тъмнината към огъня: сянката на малко момиче с високо вдигната глава. Белами се надигна, когато Октавия навлезе в езерцето от светлина, образувано от танцуващите пламъци, и в кръга се разнесе вълна от шепот.
— О, за бога! — чу Белами мърморенето на Греъм. — Кой трябваше да я пази тази вечер?
Уелс хвърли поглед към Кларк, а после стана и се обърна с лице към Греъм.
— Няма нищо — каза той. — Може да дойде при нас.
Октавия се спря и премести поглед от Уелс към Греъм, докато момчетата продължаваха да се взират гневно едно в друго. Преди някое от тях да проговори, тя си пое въздух и пристъпи напред.
— Искам да кажа нещо — обяви Октавия. Трепереше, но гласът ѝ беше решителен.
Развълнуваният шепот и обърканото мърморене утихнаха. Почти сто глави се обърнаха към Октавия. На трепкащата светлина на огъня Белами долови паниката, която премина по лицето ѝ, и изпита неочакван порив да се втурне към нея и да улови ръката ѝ, но застави краката си да останат приковани към земята. От толкова отдавна се опитваше да се грижи за малкото момиченце в съзнанието си, че така и не беше опознал човека, в когото се беше превърнало то. Точно сега се случваше нещо, което Октавия трябваше да направи сама.
— Наистина взех лекарството — започна Октавия и млъкна, за да им даде време да възприемат думите ѝ. После си пое дълбоко въздух и продължи, докато боботенето на „Знаех си аз“ и „Нали ти казах“ нарастваше като гръмотевица.
Октавия разказа на групата почти същата история, която бе казала на Белами по-рано през деня — колко трудно ѝ е било да израсне в детския дом, как зависимостта ѝ от хапчета се беше превърнала в пристрастеност.