— Днес ги изпращат.
Думите се забиха в гърдите на Белами и сякаш се приземиха с тупване в сърцето му.
— Успели са да накарат един от старите транспортни кораби на палуба Ж да заработи пак. — Отново протегна ръка. — А сега стига. Тази мисия е свръхсекретна и си излагам задника на риск заради теб. Вече спирам с тия работи.
Стомахът на Белами се сви, когато пред очите му проблеснаха дузина образи: малката му сестричка, прикована неподвижно в стара метална клетка, се носи през космоса със скорост хиляда километра в час. Лицето ѝ става пурпурно, докато се мъчи да поеме в дробовете си токсичния въздух. Сгърченото ѝ тяло лежи неподвижно като…
Белами пристъпи напред.
— Съжалявам, мой човек.
Колтън присви очи.
— За какво?
— За това.
Белами отметна ръка назад, след което стовари юмрук в челюстта на пазача. Чу се трошене на кости, но Белами не усещаше нищо друго, освен лудото биене на сърцето си, докато гледаше как Колтън пада на земята.
Двайсет минути по-късно Белами се мъчеше да възприеме странната сцена, която се разиграваше пред очите му. Стоеше, притиснал гръб до стената на широк коридор, който водеше към стръмна рампа. Край него се нижеха осъдени в сиви якета и вървяха надолу по наклона, водени от шепа пазачи. В подножието му се издигаше транспортният кораб — кръгла измишльотина с редици седалки с колани, която щеше да отведе на Земята горките нищо неподозиращи хлапета.
Случващото се беше абсолютно извратено, но Белами предполагаше, че е за предпочитане пред алтернативата. На осемнайсетия си рожден ден осъдените би трябвало да получат право на нов процес, но през последната година признаваха за виновен буквално всеки малолетен обвиняем. Без тази мисия щяха да броят дните, които им оставаха до екзекуцията.
Стомахът на Белами се сви, когато очите му се спряха на втора рампа — за миг се уплаши, че е изпуснал Октавия. Но нямаше значение дали ще я види как се качва. Скоро пак щяха да са заедно.
Белами подръпна ръкавите на униформата на Колтън. Едва му ставаше, но до момента нито един от другите стражи сякаш не забелязваше. Бяха се съсредоточили върху края на рампата, където канцлерът Джаха държеше реч на пътниците.
— Получавате безпрецедентна възможност да оставите миналото зад гърба си — казваше той. — Мисията, на която всеки момент ще се отправите, е опасна, но смелостта ви ще бъде възнаградена. Ако успеете, нарушенията ви ще бъдат простени и ще можете да започнете нов живот на Земята.
Белами едва не изпръхтя. Що за нахалство! Как можеше този човек да стои тук и да дрънка каквито там глупости му помагаха да заспива нощем?
— Ще наблюдаваме напредъка ви много отблизо, за да сме сигурни, че сте в безопасност — продължи канцлерът, докато по рампата минаваха следващите десетима затворници. Придружаваше ги пазач, който отсечено му козирува, преди да остави подопечните си в транспортния кораб и да се върне в коридора. Белами заоглежда тълпата — търсеше Люк, единствения уолдънец сред познатите му, който не се бе изродил в боклук, след като стана пазач. На палубата за излитане обаче нямаше и десетина пазачи — очевидно Съветът бе решил, че дискретността е по-важна от сигурността.
Помъчи се да не потропва с крак от нетърпение, докато опашката затворници слизаше по рампата. Ако го хванеха, че се преструва на пазач, списъкът с нарушения щеше да е безкраен: даване на подкуп, изнудване, присвояване на самоличност, заговорничене и каквото още решеше да добави Съветът. Понеже беше двайсетгодишен, за него нямаше да има Затваряне. По-малко от двайсет и четири часа след осъждането си щеше да умре.
Почувства стягане в гърдите, когато в края на коридора се появи позната червена панделка иззад завеса от блестяща черна коса. Октавия.
През последните десет месеца беше живял разкъсван от ужасяващи тревоги какво ли се случва с нея, докато е затворена. Дали ѝ даваха достатъчно храна? Дали успяваше да си намери занимание, което да я разсейва? Да ѝ помогне да запази разсъдъка си? Затворничеството бе жестоко за всекиго, но Белами знаеше, че за О. е многократно по-ужасно.
Той на практика бе отгледал по-малката си сестра. Или поне се беше опитал. След злополуката с майка им двамата с Октавия бяха поверени на грижите на Съвета. Не съществуваше прецедент как се постъпва с брат и сестра — законите за популацията бяха строги и на никоя двойка не се разрешаваше да има повече от едно дете, че понякога и нито едно, — така че никой в Колонията не разбираше какво означава да имаш брат или сестра. Белами и Октавия бяха прекарали няколко години в различни групови домове, но Белами винаги се беше грижил за нея — даваше ѝ тайно купони за допълнителни порции, когато „случайно влезеше“ в някой от складовете с ограничен достъп и се сдърпаше с по-големите момичета с остър език, които смятаха за забавно да се нахвърлят на кръглобузия сирак с големи сини очи. Постоянно се тревожеше за Октавия. Това дете беше специално и той бе готов на всичко, за да му даде шанс за по-различен живот. Всичко, за да компенсира това, което Октавия трябваше да понесе.