— Не това имах предвид! — тросна се Уелс. Лицето му беше изгубило сдържаността, присъща за политик, а чертите му се бяха разкривили от гняв. — Няма да гласуваме дали да убиваме хора.
— Така ли? — вдигна вежда Греъм. — Значи баща ти може, а ние не.
Белами потръпна и затвори очи, когато чу как сред тълпата се разнася ромон на одобрение. В тази ситуация и той би казал точно същото, само дето щеше да го изрече, за да докачи Уелс. Никога не би предложил наистина да убият някого.
— Съветът не екзекутира хора за забавление. — Гласът на Уелс трепереше от гняв. — За да опазят човешката раса в Космоса, се налагаше да прибягват до извънредни мерки. Понякога жестоки мерки. — Той направи пауза. — Но ние имаме възможност да се справим по-добре.
— И какво? — изръмжа Греъм. — Готов си да я плеснеш по ръчичката, а после да ни накараш всички да си преплетем кутретата и да се закълнем да не нарушаваме правилата?
Няколко души сред тълпата се разсмяха.
— Не — поклати глава Уелс. — Прав си. Трябва да има последствия. — Пое си дълбоко въздух. — Ще ги прогоним от лагера.
Гласът му беше суров, но когато се обърна към Белами, в очите му се четеше странна смесица от болка и облекчение.
— Да ги прогоним ли? — повтори Греъм. — За да могат да се промъкнат обратно когато решат и да откраднат още припаси? Това са глупости.
Белами отвори уста да заговори, но думите му бяха удавени в шумотевицата от множество гласове, която ставаше все по-оглушителна. Най-после някакво момиче, което Белами смътно си спомняше от „Уолдън“, стана от мястото си.
— Струва ми се честно — провикна се то. Крещеше, за да надвие гласовете на тълпата, която утихна, щом хората обърнаха глави към него. — Стига да обещаят никога да не се връщат.
Белами прегърна по-силно Октавия, чието тяло се беше отпуснало като пребито. Кимна.
— По изгрев ще си заминем.
Обърна се и се усмихна на Октавия — нали това беше замислял през цялото време. Защо тогава изпитваше повече страх, отколкото облекчение?
Огънят догоря и тъмнината обгърна лагера като одеяло, заглуши стъпките и приглуши гласовете, когато обгърнатите в сенки фигури започнаха да изчезват в палатки или да носят одеяла към края на поляната.
Белами направи импровизирано легло за Октавия в тесния край на поляната, близо до отломките от транспортния кораб. Не го бяха казали на глас, но и двамата знаеха, че тази нощ не искат да спят в палатка.
Октавия се сви в одеялото си и затвори очи, макар да беше ясно, че не спи. Отиването в гората заедно с Кларк, за да приберат аптечката, мина напрегнато. Никой не проговори, макар че Белами усещаше как очите на Кларк се забиват в гърба му, докато той ги водеше напред.
Сега седна до Октавия, подпря гръб на едно дърво и се загледа в мрака. Беше му трудно да си представи, че утре двамата ще напуснат лагера завинаги.
Един силует се запъти към тях през сенките. Уелс. Беше преметнал през рамо лъка на Белами.
— Здрасти — каза тихо Уелс. Белами се надигна. — Съжалявам за случилото се там. Знам, че прокуждането е жестоко наказание, но не бях сигурен какво друго да направя. — Въздъхна. — Наистина си помислих, че Греъм ще ги убеди да…
Не довърши, защото очите му се спряха на Октавия.
— Не че щях да позволя да се случи, но ние сме само двама, а те са много.
Белами почувства как в гърлото му се надига хаплив остроумен отговор, но го преглътна. Уелс беше направил най-доброто, на което беше способен при тези обстоятелства.
— Благодаря.
За миг двамата останаха загледани един в друг, а после Белами прочисти гърлото си.
— Слушай, най-вероятно трябва да… — подхвана той и млъкна. — Съжалявам за баща ти. — Пое си дълбоко въздух и се насили да погледне Уелс в очите. — Надявам се, че е добре.
— Благодаря — отговори тихо Уелс. — И аз се надявам.
За миг замълча, но когато отново проговори, гласът му беше твърд:
— Знам, че просто се опитваше да защитиш сестра си. На твое място и аз щях да направя същото. — Усмихна се. — Май го направих, в известен смисъл.
Протегна ръка.
— Надявам се с Октавия да оцелеете там на открито.
Белами стисна ръката му и се усмихна със съжаление.
— Не мога да си представя там на открито да има нещо по-лошо от Греъм. Дръж това момче под око.
— Ще го държа — кимна Уелс, обърна се и потъна в мрака, обратно в посоката, от която беше дошъл.
Белами легна на одеялото и се загледа към поляната. Едва успяваше да различи силуета на болничната палатка, където в момента Кларк навярно даваше на Талия дългоочакваното лекарство. Стомахът му се сви странно, когато си спомни за сцената край огъня, как отражението на пламъците трепкаше над решителното лице на Кларк. Никога не беше срещал момиче, което да е толкова красиво и същевременно толкова пламенно.