Кларк наблюдаваше с безизразно лице как членовете на Съвета заемат местата си. После се обърна и видя Уелс. Погледът ѝ срещна неговия, изпълнен с такава омраза, че в стомаха му се надигна жлъчка.
Уелс се притисна към облегалката на мястото си на третия ред. Когато каза на баща си, искаше само канцлерът да прекрати изследванията на родителите ѝ, да сложи край на нещастието ѝ. Нито за миг не си представяше, че ще има процес, който може да завърши със загубата на живота им.
Двама пазачи ескортираха майката на Кларк до една пейка най-отпред. Тя изгледа Съвета с високо вдигната брадичка, но когато очите ѝ се спряха на дъщеря ѝ, лицето ѝ помръкна.
Кларк скочи на крака и изрече нещо, което Уелс не можа да чуе, но това нямаше значение. Тъжната усмивка на лицето на майка ѝ разби сърцето му наполовина.
Друга двойка пазачи въведе баща ѝ и процесът започна.
Една жена, член на Съвета, откри процедурата, като изложи резюме на разследването. Съобщи, че според семейство Грифин вицеканцлерът Роудс им е наредил да извършат изследвания за радиация върху човешки същества. Роудс енергично отричаше.
Странно вцепенение обхвана Уелс, когато видя как вицеканцлерът се изправя със сериозно лице и обяснява, че макар да е одобрил молбата на родителите на Кларк за нова лаборатория, никога не е споменавал и дума за експерименти върху деца.
Всички гласове сякаш идваха някъде от много далеч. Фрагментите от въпросите на членовете на Съвета и отговорите на семейство Грифин стигаха до ушите му изопачени, като звукови вълни от далечна галактика. Чу как тълпата ахна, преди умът му да има време да осмисли на какво реагират хората.
А после ненадейно разбра, че членовете на Съвета гласуват.
Първото „виновни“ разчупи мъглата, обзела Уелс. Той се обърна и погледна към Кларк, която стоеше неподвижна и скована.
— Виновни.
„Не — помисли си Уелс. — Моля ви, не.“
— Виновни.
Думата отекна по столовете около масата, докато не дойде ред на баща му. Той прочисти гърлото си и за един кратък миг Уелс повярва, че има шанс. Че баща му ще намери начин да обърне прилива.
— Виновни.
— Не!
Измъченият писък на Кларк се извиси над какофонията от стъписани шепоти и мърморене, изпълнено със задоволство. Тя скочи на крака.
— Не можете да го направите. Те не са виновни.
Лицето ѝ се разкриви от ярост и тя посочи към вицеканцлера.
— Ти! Ти си ги накарал да го направят, зло, лъжливо копеле такова.
Направи крачка напред и незабавно беше наобиколена от пазачи.
От гърдите на вицеканцлера Роудс се изтръгна дълбока въздишка.
— Боя се, че много повече ви бива в експериментиране върху невинни деца, отколкото в лъжата, госпожице Грифин.
Той се обърна към бащата на Уелс:
— От системата за сигурност знаем, че редовно е посещавала лабораторията. Била е в течение на зверствата, извършвани от родителите ѝ, и не е направила нищо, за да ги спре. Може дори да им е помагала.
Уелс си пое въздух толкова рязко, че стомахът му се отърка в ребрата. Зачака баща му да отправи към Роудс един от презрителните си погледи, но за негов ужас канцлерът се взираше в Кларк с мрачно изражение. След миг челюстта му се стегна и той се извърна към останалите членове на Съвета.
— Предлагам срещу Кларк Грифин да бъде повдигнато обвинение за съучастие в измяна.
„Не.“ Думите на баща му проникнаха в кожата му като парализиращо вещество и накараха сърцето му да спре.
Виждаше, че устните на членовете на Съвета се движат, но не можеше да разбере какво казват. Всеки атом в тялото му беше съсредоточен в това да се моли на всеки забравен бог, който може би ги слушаше. „Пуснете я — умоляваше той. — Ще направя всичко…“
И беше вярно. Бе готов да предложи живота си в замяна на нейния.
„Вземете мен вместо нея.“
Вицеканцлерът се наведе и прошепна нещо на бащата на Уелс.
„Не ме интересува дали ще боли.“
Лицето на канцлера стана дори по-сериозно отпреди.