„Блъснете ме през портала за изхвърляне, за да може тялото ми да се пръсне.“
Човекът до Уелс потръпна от нещо, което канцлерът беше казал.
„Само я пуснете.“
Изпита неприятното усещане от завръщането на звуците, когато сред публиката се надигнаха възклицания. Двама пазачи сграбчиха Кларк и я повлякоха навън.
Момичето, което беше готов да защити с цената на всичко, скоро щеше да бъде осъдено на смърт. И щеше да има пълно право да го ненавижда.
Той беше виновен за всичко.
— Съжалявам — прошепна Уелс, сякаш това можеше някак да оправи всичко.
— Знам — отвърна тя с тих глас.
Уелс застина и за миг се почувства прекалено уплашен, за да я погледне, страхуваше се да види скръбта, надигаща се от раната, за която знаеше, че никога няма да зарасне. Но когато най-после се обърна, видя, че макар в очите ѝ да блестяха сълзи, тя се усмихваше.
— Тук се чувствам по-близо до тях — прошепна тя и погледна нагоре към дърветата. — През целия си живот се опитваха да открият как да ни върнат у дома.
Уелс не знаеше какво да каже, без да развали магията, затова просто се наведе и я целуна. Затаи дъх и го задържа, докато не видя как миглите ѝ с мокри от сълзи връхчета трепват и се затварят.
Отначало я докосна с устни съвсем леко, но после почувства, че Кларк го целува в отговор и възпламенява всяка клетка в тялото му. Познатият ѝ допир, вкусът на целувката ѝ отприщи нещо в него и той я привлече по-близо.
Кларк се сгуши до него, притисна устни до неговите, кожата ѝ се разтопи в неговата, а дъхът ѝ се смеси с неговия. Светът около тях бавно се стопи, а Земята се превърна само във водовъртеж от силни миризми и влажен въздух, който го накара да се притисне още по-силно до нея. Меката земя ги приласка, когато двамата се смъкнаха от дънера. Имаше да ѝ каже толкова много неща, но думите бяха загубени, докато устните му се плъзгаха по кожата ѝ и се движеха от устата към врата ѝ.
В този миг никой друг не съществуваше. Те бяха единствените двама души на Земята. Точно както Уелс си го представяше открай време.
Глава 28
Глас
Тази година на „Феникс“ имаше не едно, а цели две музикални представления. Съветът беше одобрил изключението и за пръв път, откакто някой си спомняше, изработените на Земята инструменти бяха извадени от предпазните камери и внимателно занесени до наблюдателната палуба за наблюдателното парти по случай кометата.
Това би трябвало да е една от най-вълшебните нощи в живота на Глас. Цялото население на „Феникс“ се беше стекло на палубата за наблюдение, пременено в най-хубавите си дрехи, и елегантно облечената тълпа си шепнеше въодушевено. Навсякъде около Глас хората говореха, смееха се и вървяха към огромните прозорци, стиснали в ръка чаши газирано билково вино.
Глас стоеше до Хъксли и Кора, които бъбреха оживено. Макар Глас да виждаше, че устните на приятелките ѝ се движат, думите им така и не достигаха ушите ѝ. Всяка клетка в тялото ѝ беше съсредоточена върху музикантите, които безшумно заемаха местата си от другата страна на палубата за наблюдение.
Когато обаче започнаха да свирят, Глас запристъпва от крак на крак. Мислеше си за Люк и ставаше все по-неспокойна. Без него музиката, която обикновено я обгръщаше като заклинание, ставаше странно безсъдържателна. Мелодиите, някога изразяващи най-дълбоките тайни на душата ѝ, сега звучаха не по-малко красиви, но Глас изпита болка в гърдите, когато си помисли, че единственият човек, с когото иска да ги сподели, е някъде другаде.
Огледа се наоколо и бързо откри майка си, облечена в дълга сива рокля. Беше си сложила семейните им ръкавици — мека кожа, един от малкото чифтове, останали на кораба, изцапани с петна от старост, но все така безценен. Говореше с човек, облечен в униформата на канцлера, но това не беше Джаха. Глас се сепна, когато осъзна, че това е вицеканцлерът Роудс. Макар че го беше виждала само няколко пъти, разпозна острия му нос и подигравателната му усмивка.
Знаеше, че трябва да се приближи към тях, да се представи, да се усмихне на вицеканцлера и да вдигне чаша за тост към него. Трябваше да му благодари за свободата си и да изглежда признателна и изпълнена с радост, докато тълпата добре облечени жители на „Феникс“ ги гледа и шушука по техен адрес. Точно това искаше майка ѝ, точно това трябваше да направи Глас, ако милееше за живота си. Но докато се взираше в омразните му черни очи, установи, че не може да се насили да пристъпи към него.
— Ето, вземи. Имам нужда от малко въздух — смотолеви Глас и подаде на Кора все още пълната си чаша с вино.