Глас го погледна и му се усмихна леко.
— Иска ми се да беше толкова лесно.
— Не, решил съм го — пое той ръцете ѝ в своите. — Тя си мисли, че съм просто някакъв уолдънски негодник, който се възползва от теб. Трябва да разбере, че това не е просто флирт. Истинско е.
— Знам — увери го Глас и стисна ръката му. — Знам.
— Не, не мисля, че знаеш — възрази Люк и извади нещо от джоба си. Когато се обърна с лице към нея, дори не примигваше. — Глас — започна той и очите му засияха, — не искам да прекарам дори и ден повече без теб. Искам всяка вечер да заспивам до теб и всяка сутрин да се събуждаме заедно. Не искам нищо друго освен теб, до края на живота си.
Протегна към нея разтворената си длан, върху която блестеше малък златен предмет. Нейният медальон.
— Знам, че не е точно пръстен, но…
— Да — отговори простичко тя, защото не можеше да каже нищо друго, не можеше да направи нищо друго, освен да закопчае медальона на шията си и да целуне момчето, което обичаше толкова много, че чак я болеше, докато зад тях кометата обагряше небето със златни ивици.
Глава 29
Белами
Белами не можеше да заспи. Съзнанието му представляваше неразбория от чувства, които се бореха за вниманието му и го възпрепятстваха да разбере къде свършва едното и къде започва другото.
Загледан нагоре към звездите, той се опита да си представи какво ли се случва на кораба. Беше му странно да си мисли, че животът продължава както обикновено на стотици километри разстояние — че уолдънците и аркадийците се съсипват от работа, докато фениксците си правят комплименти за тоалетите на палубата за наблюдение и дори не поглеждат към звездите. Това беше единственото от Колонията, което щеше да му липсва — гледката. Преди да ги изстрелят надолу, беше чул, че ще минава комета, която щеше да предостави истинско зрелище на обитателите на кораба.
Той присви очи и се загледа в мрака, опитвайки се да преброи от колко дни са на Земята. Ако не грешеше, кометата трябваше да мине тази нощ. На „Феникс“ щеше да има лъскаво наблюдателно парти, а на „Уолдън“ и „Аркадия“ — далеч не толкова официални събирания. Белами седна на земята и огледа небето. От поляната не можеше да види нищо — дърветата закриваха прекалено голяма част от него, — но от хребета щеше да има по-добра видимост.
Октавия спеше спокойно до него. Лъскавата ѝ коса се беше разпиляла около нея, а червената панделка беше завързана на китката ѝ.
— Веднага се връщам — прошепна той и тичешком прекоси поляната.
Дебелият балдахин от листа закриваше почти изцяло светлината на звездите, но след всичките си ловни експедиции Белами познаваше добре тази част от гората и знаеше къде се намират всеки склон, завой и невидим пън. Когато най-накрая стигна до хребета, спря и си пое дъх. Хладният нощен въздух беше прочистил главата му, а паренето в прасците му разсея приятно вниманието му.
Обсипаното със звезди небе изглеждаше така, както всяка друга нощ, откакто кацнаха на Земята. И все пак имаше нещо различно: звездите пулсираха със заряд, сякаш очакваха да се случи нещо голямо. Изведнъж то наистина се случи. Кометата избухна в небето — златиста ивица на фона на блестящото сребро — и озари всичко наоколо, дори земята.
Кожата му запращя от електричество, сякаш някои от искрите се бяха просмукали в собственото му тяло и възпламеняваха клетките му с нещо повече от енергия — с надежда. Утре двамата с Октавия завинаги щяха да напуснат лагера. Утре завинаги щяха да се освободят от Колонията и никой нямаше да им казва какво да правят или какви да бъдат.
Затвори очи и си представи как ще се чувства тогава. Свобода от всички и от всичко, дори от миналото му. Може би дори от спомените, които го бяха преследвали през целия му живот.
Белами хукна по пешеходния мост, без да обръща внимание на роптаенето на съседите си и празните заплахи на пазачите, за които знаеше, че са прекалено мързеливи, че да хукнат да гонят едно забележително пъргаво деветгодишно момче само за да го смъмрят. Когато се приближи до апартамента си обаче, въодушевлението му изчезна. От онази ужасна нощ, когато завари майка си да се опитва да нарани Октавия, се притесняваше всеки път щом се връщаше.
Отключи вратата и влетя вътре.
— Мамо? — провикна се той и внимателно затвори вратата зад гърба си, преди да каже нещо друго. — Октавия?
Изчака, но му отговори само тишината.
— Мамо? — попита отново той.
Мина през главната стая и очите му се разшириха, когато видя преобърнатите мебели. Майка му навярно пак беше изпаднала в едно от лошите си настроения. Промъкна се предпазливо към кухнята и стомахът му се сгърчи, сякаш се опитваше да се измъкне през пъпа.