— Не! — изкрещя Уелс, като извиси гласа си над хаоса от писъци. — Кларк, не е безопасно!
Думите обаче се отърсиха от нея като пепел. Тя хукна право към палатката. Димът изпълваше дробовете ѝ, а очите ѝ примигваха, за да виждат в изпълнения с пушек въздух.
Ръката му се обви около кръста ѝ като стоманена белезница и насила я издърпа на сигурно място под дърветата.
— Пусни ме! — изпищя тя и започна да се мята с всички сили. Уелс обаче я държеше здраво и я заставяше безпомощно да гледа как огънят поглъща болничната палатка на по-малко от няколкостотин метра от нея. Цяла страна от палатката беше обхваната от пламъци. Порестата пластмаса се разтапяше и процепът между предните платнища бълваше дим.
— Махай се! — проплака тя и отново започна да се върти, докато се мъчеше да се отскубне.
Той плъзна ръка под нея и я повлече назад.
— Не! — изкрещя тя. Почувства как звукът раздира гърлото ѝ и заблъска безпомощно Уелс с юмруци. — Трябва да я измъкна.
Заби пети в тревата, но Уелс беше по-силен и тя не успя да се задържи на мястото си.
— Талия!
— Кларк, съжалявам — прошепна Уелс в ухото ѝ. Кларк разбра, че плаче, но не я интересуваше. — Ако отидеш там, ще умреш. Не мога да ти позволя.
Думата „умреш“ възпламени резерв от сила, който избухна в тялото ѝ. Кларк стисна зъби, хвърли се напред и за миг успя да се измъкне от хватката на Уелс. Цялото ѝ същество се беше смалило до самотна, отчаяна мисъл — да спаси единствената приятелка, която ѝ бе останала на този свят.
Изкрещя, когато Уелс изви ръката ѝ зад гърба.
— Пусни ме.
Този път думите ѝ прозвучаха повече като молба, отколкото като заповед.
— Умолявам те. Пусни ме.
— Не мога — отвърна той и отново я обгърна с ръце. Гласът му трепереше. — Не мога.
Сега поляната беше пуста. Всички бяха избягали в гората с колкото припаси можеха да носят. Но никой не си беше помислил да грабне на ръце крехкото момиче, което сега изгаряше живо само на няколко метра от тях.
— Помощ! — извика Кларк. — Моля ви, някой да помогне!
Не последва друг отговор, освен рева и пращенето на огъня.
Пламъците на върха на болничната палатка се издигнаха по-високо и стените ѝ се сгромолясаха една към друга, сякаш огънят вдишваше в себе си палатката и всичко в нея.
— Не!
Разнесе се пращене и пламъците се изстреляха още по-високо. Кларк изкрещя от ужас, когато цялата палатка рухна насред огнена буря, а после бавно се превърна в пепел.
Това беше краят.
Докато се отдалечаваше от медицинския център, Кларк почти усещаше как шишенцето пулсира в джоба ѝ, като сърцето в старата приказка, която Уелс бе открил в библиотеката онзи ден. Беше ѝ предложил да ѝ я прочете, но тя му отказа. Последното, от което имаше нужда точно сега, беше да слуша зловеща литература от времената преди Катаклизма. Имаше си достатъчно ужасяващи сцени и те се разиграваха в истинския ѝ живот.
Шишенцето, което носеше в джоба си, не можеше да има сърдечен ритъм и тя го знаеше. Всъщност беше точно обратното. Токсичният коктейл от лекарства вътре беше предназначен завинаги да спре биенето на човешко сърце.
Когато Кларк се прибра, родителите ѝ не си бяха у дома. Макар че и двамата прекарваха повечето си време в лабораторията, през последните няколко седмици бяха започнали да си намират извинения да излязат точно преди Кларк да се върне от обучението си и рядко се връщаха по-рано от времето непосредствено преди лягането ѝ. И така навярно беше най-добре. Докато Лили се влошаваше, Кларк не можеше дори да погледне към родителите си, без да изпита прилив на ярост. Знаеше, че не е честно — ако някой възразеше, вицеканцлерът щеше да екзекутира родителите ѝ, а нея да затвори след броени дни. Този факт обаче не ѝ помагаше да ги гледа в очите по-лесно.
Лабораторията беше притихнала. Докато си проправяше път през лабиринта от празни легла, Кларк чуваше единствено бръмченето на вентилационната система. Кроткото жужене на разговорите беше намаляло, докато тайно изнасяха все повече и повече тела.
Лили изглеждаше дори по-слаба, отколкото вчера. Кларк бавно отиде до леглото ѝ и нежно прокара ръка по нейната. Потръпна, когато от кожата на Лили започнаха да падат малки парченца. Пъхна другата си длан в джоба и обви пръсти около шишенцето. Щеше да е толкова лесно. Никой никога нямаше да разбере.
Тогава бледите мигли на Лили трепнаха и се отвориха и Кларк замръзна. Докато се взираше в очите на Лили, усети как я залива студена вълна на ужас и отвращение. Какво си въобразяваше? През тялото ѝ премина непреодолима нужда да унищожи шишенцето и трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да не го запрати срещу стената.