— Не ми трябва пръстен. — Глас посегна да докосне медальона, който сякаш разливаше в гърдите ѝ топлина. Знаеше, че нищо не може да се случи незабавно. Макар след няколко седмици да навършваше осемнайсет, не можеха да рискуват да се оженят, преди канцлерът да се е събудил и да е потвърдил помилването ѝ — или да се разчуе новината, че никога няма да се събуди. Накрая, когато майка ѝ видеше колко много я обича Люк, щеше да я разбере. Щяха да се оженят и да кандидатстват за позволение един ден да имат дете. Засега обаче самото обещание за съвместно бъдеще беше достатъчно. — Това е идеално.
Двамата изкачиха последните стъпала на стълбището и влязоха в коридора, който водеше до пешеходния мост. Люк се спря и привлече Глас към себе си, докато край тях преминаха тичешком дузина пазачи, толкова близо, че ръкавите на двама-трима се отъркаха в ръката на Глас — очите им обаче останаха приковани право напред. Тя потръпна и се облегна на Люк, който наблюдаваше пазачите със странно изражение.
— Знаеш ли какво става? — попита тя.
— Сигурен съм, че няма нищо — отвърна Люк прекалено припряно. Думите му не съответстваха на начина, по който се стегна челюстта му. После обаче поднесе преплетените им пръсти към устните си и целуна ръката ѝ. — Да вървим.
Докато двамата продължаваха напред, Глас се усмихна. Трополенето на ботушите на пазачите се беше отдалечило и замряло и сега целият коридор беше техен. Ненадейно Люк спря и отново вдигна ръката ѝ във въздуха. Преди Глас да успее да попита какво прави, той я завъртя и я поведе назад.
Тя се засмя. Той обви ръка около кръста ѝ и я повлече с танцова стъпка през пустия коридор.
— Какво ти става?
Люк спря и я притисна още по-плътно до себе си. После се наведе и прошепна в ухото ѝ:
— Когато съм с теб, чувам музика.
Глас само се усмихна и затвори очи насред коридора, докато двамата се полюшваха наляво-надясно.
Най-после Люк отстъпи от нея и махна с ръка по посока към моста.
— Съвсем малко остава до вечерния час — отбеляза.
— Добре — съгласи се тя и въздъхна.
Двамата прекосиха пешеходния мост, уловени за ръка, като си разменяха изпълнени с разбиране усмивки, от които всяка клетка в тялото на Глас започваше да жужи от въодушевление. На входа на „Феникс“ спряха — не искаха да се сбогуват. Люк прокара пръст по верижката на медальона.
— Обичам те — рече той и стисна ръката ѝ, преди да я побутне леко. — Изпрати ми съобщение, когато се прибереш. Утре ще дойда да говоря с майка ти.
— Добре — съгласи се тя. — Утре.
Най-накрая се обърна и тръгна по пешеходния мост. Беше изминала половината път, когато в празното пространство отекна пронизително пиукане. Глас стреснато се огледа наоколо. Групата пазачи откъм „Феникс“ се разделиха и тя чу как някой ръмжи заповеди. Звукът стана по-висок и по-настойчив и тя замръзна. Обърна се да погледне към Люк, който колебливо се канеше да пристъпи напред.
— Мостът се затваря — съобщи безплътен женски глас по високоговорителите. — Моля, освободете района.
Последва кратка пауза, после повториха съобщението.
— Мостът се затваря. Моля, освободете района.
Глас ахна, когато над контролно-пропускателния пункт на „Феникс“ започна да се спуска бариера. Втурна се напред. Видя, че и Люк тича, но и двамата се намираха прекалено далеч.
Глас стигна до стъклената преграда точно когато тя се стовари върху пода и се заключи. Заблъска с ръце срещу нея. От другата страна Люк се подхлъзна и спря. Казваше нещо, но макар че виждаше как устата му се движи, до слуха на Глас не достигна никакъв звук.
Очите ѝ се наляха със сълзи, докато го гледаше как удря безпомощно с юмруци по стената. Не разбираше какво става. Не бяха затваряли моста от онази епидемия през първия век. Знаеше, че ако го затворят сега, може никога вече да не го отворят.
— Люк! — извика тя. Името се отрони безпомощно от устните ѝ. Притисна ръка към прозрачната преграда и я задържа там. Погледите им се срещнаха.
— Обичам те — промълви Глас.
Люк също притисна длан към стената и за миг Глас почти долови топлината на кожата му. „И аз те обичам“ — изрече с устни той. Усмихна ѝ се тъжно и ѝ направи знак да върви.
Тя се поколеба — не искаше да си тръгва, без да разбере какво става, дали ще го види пак. Алармата все още звучеше над главата ѝ, кънтеше в ушите ѝ.
„Върви“ — настояха устните на Люк. Изражението му беше сериозно.