Глас кимна и се обърна, застави се да гледа право напред. Преди обаче да завие по коридора, който щеше да я изведе от пешеходния мост, погледна през рамо за последен път. Люк не беше помръднал — все още стоеше там, притиснал длан към преградата.
Глас хукна към къщи, като си пробиваше път през паникьосани цивилни и пазачи с каменни лица.
— О, слава богу! — промълви Соня, когато дъщеря ѝ влетя в апартамента. — Така се разтревожих.
Тя пъхна в ръцете на Глас една кана за вода.
— Иди в банята и я напълни. Не съм сигурна докога ще има налягане.
— Какво става? — попита Глас. — Затвориха пешеходния мост.
— Какво си правила край моста? — попита майка ѝ и примигна, забелязала дрехите, в които Глас се беше преоблякла след партито за наблюдение на кометата. — О — изрече тя с безизразен глас и на лицето ѝ се изписа уморено разбиране. — Ето къде си била.
— Какво става? — повтори Глас, без да обръща внимание на неодобрението на майка си.
— Не съм сигурна, но имам чувството…
Гласът на Соня заглъхна, а устните ѝ се стиснаха.
— Мисля, че това е той — денят, който всички знаехме, че ще настъпи.
— За какво говориш?
Майка ѝ взе обратно каната и се обърна към мивката.
— Корабът не е пригоден да издържи толкова дълго. Беше просто въпрос на време, преди нещата да започнат да се рушат.
Водата беше стигнала до ръба на каната и сега преливаше в мивката, но Соня просто стоеше там, без да предприема нищо.
— Мамо?
Майка ѝ най-после спря водата и се обърна с лице към дъщеря си.
— Става въпрос за въздушния шлюз — рече тихо тя. — Има пробив.
В коридора отекна крясък и майка ѝ хвърли бърз поглед към вратата, преди да се усмихне насила и да продължи:
— Но не се тревожи. На „Феникс“ имаме резерв от кислород. Ще оцелеем, докато разберат какво да направят. Обещавам ти, Глас, ще го преживеем.
Глас почувства как осъзнаването на реалността се стоварва тежко върху нея. Стомахът ѝ се сви от ужас.
— Какво общо има това с моста? — попита тя. Гласът ѝ беше съвсем тих, почти шепот.
— Кислородът на „Аркадия“ и „Уолдън“ вече е на привършване. Трябваше да вземем предпазни мерки, за да се уверим…
— Не — прошепна беззвучно Глас. — Съветът ще ги остави всичките да умрат?
Соня пристъпи напред и стисна ръката на Глас.
— Трябваше да направят нещо, иначе никой нямаше да оцелее — обясняваше тя, но Глас почти не чуваше думите ѝ. — Това е единственият начин да защитим Колонията.
— Трябва да го намеря — промълви Глас разтреперана. Направи несигурна крачка назад. Главата ѝ се въртеше в хаос от думи и образи, които отскачаха един от друг и внасяха повече паника, отколкото логика.
— Глас — поде майка ѝ състрадателно, — съжалявам, но не можеш. Няма никакъв начин. Всички изходи са запечатани.
Пристъпи напред и притегли дъщеря си в прегръдките си. Глас се опита да се отскубне, но майка ѝ я притисна по-здраво.
— Нищо не можем да направим.
— Обичам го — проплака Глас. Цялото ѝ тяло се тресеше.
— Знам — пое Соня ръката ѝ. — И съм сигурна, че и той те обича. Но може би така е най-добре.
На устните ѝ се изписа тъжна усмивка, от която Глас я побиха тръпки.
— Поне не трябва да казваш ужасно „довиждане“.
Глава 32
Уелс
Уелс гледаше как Кларк се отдалечава сред дърветата и се чувстваше така, сякаш го беше ударила в гръдния кош и бе изтръгнала къс от сърцето му. Едва дочуваше ликуващия рев на пламъците, докато поглъщаха запасите, палатките… и всеки, извадил лошия късмет да остане вътре. Около него няколко души бяха паднали на земята и се мъчеха да си поемат въздух или трепереха от ужас. Повечето обаче стояха рамо до рамо с лице към горящия ад, неподвижни и безмълвни.
— Добре ли са всички? — попита дрезгаво Уелс. — Кой липсва?
Вцепенението, предизвикано от думите на Кларк, догаряше, заменено от трескава енергия. Той пристъпи напред, към края на прикритието на дърветата, и заслони очи с ръка, докато се опитваше да различи нещо през стената от пламъци. Когато никой не отговори, Уелс си пое въздух и изкрещя:
— Всички ли са живи?
Отговори му вълна от неопределени кимания.
— Трябва ли да влезем по-навътре? — попита едно дребничко момиче от „Уолдън“ с треперещ глас и направи още една крачка към вътрешността на гората.
— Огънят сякаш не се прехвърля към дърветата отговори дрезгаво момче от „Аркадия“, застанало до няколко очукани кани за вода и почернели контейнери, които беше изнесло от лагера.