— Ще изпратим затворените непълнолетни от центъра за наказание, точно както предложихте. Но не още. Не и докато това не се окаже последният ни изход. Освен ако пробивът в сектор В 14 не се разрасне, разполагаме с малко време. Първите затворници ще заминат след година.
— Щом смятате, че така е най-добре.
Уелс чу, че вицеканцлерът става от стола си. След миг се втурна мълчаливо към стаята си и рухна на леглото. Загледа се в тавана, опитвайки се да проумее какво е чул. Колонията поемаше последния си дъх. Оставаха им само няколко години в Космоса.
Всичко си дойде на мястото. Разбра защо обявяваха всички за виновни: корабът не разполагаше с достатъчно ресурси, за да поддържа популацията си. Тази мисъл беше ужасяваща, но от периферията на мозъка му си пробиваше път напред още една страховита истина. Рожденият ден на Кларк беше след шест месеца. Уелс знаеше, че никога няма да убеди баща си да я помилва. Ако я изпратеха на Земята, това би ѝ дало втори шанс, но мисията нямаше да започне, преди да е изминала една година. Кларк щеше да умре, освен ако Уелс не направеше нещо.
Единствената му възможност беше да ускори мисията, да направи така, че да изпратят първата група незабавно.
В главата му започна да се оформя ужасен план и гърдите му се свиха от страх, когато осъзна какво ще трябва да стори. Но знаеше, че няма друг начин. За да спаси момичето, което обичаше, трябваше да изложи на риск цялата човешка раса.
Глава 33
Белами
Белами се плъзна надолу по дънера на дървото и се свлече на земята. Чувстваше се също толкова изпразнен и безполезен, колкото обгорената черупка на транспортния кораб. Търсеше Октавия от часове, тичаше през гората и крещеше името ѝ. Накрая гърлото го заболя, но дърветата не му отговориха с нищо освен с влудяващо мълчание.
— Здрасти — прекъсна мислите му един уморен глас. Белами се обърна и видя, че към него бавно върви Уелс. По лицето му имаше размазани сажди, а кожата на лявата му предмишница беше лошо одрана. — Някакъв късмет?
Белами поклати глава.
— Съжалявам — стисна устни Уелс и за един дълъг миг остана загледан в някакво петно на земята точно зад Белами. — Ако това е някаква утеха, наистина не мисля, че е била тук. Току-що претърсихме цялостно поляната. Всички са излезли навреме освен…
Гласът му заглъхна.
— Знам — прекъсна го тихо Белами. — Наистина съжалявам. Сигурен съм, че си направил всичко възможно.
Уелс потръпна.
— Вече дори не знам какво означава това.
Белами го изгледа объркано, но преди да успее да каже нещо, Уелс се усмихна леко.
— Октавия скоро ще се появи. Не се тревожи.
После се обърна и се затътри обратно към поляната, където няколко души пресяваха пепелта и търсеха нещо, което може би беше оцеляло след пожара.
В розовата светлина на утрото Белами почти можеше да се застави да повярва, че ужасите от последните няколко часа са само кошмар. Пламъците отдавна бяха угаснали и макар че голяма част от тревата беше изгоряла, почвата под краката му беше влажна. Огънят не беше стигнал до дърветата, чиито цветове се протягаха нагоре, за да поздравят светлината в блажено неведение — или пълна незаинтересованост — от трагедията в подножието им. Но Белами знаеше, че точно това е проблемът със скръбта. Не можеш да очакваш някой друг да сподели страданието ти. Трябва сам да носиш болката си.
Чу, че няколко хлапета спорят как според тях е започнал огънят: дали вятърът е пренесъл искра от лагерния огън до палатките, или някой е направил глупост.
Белами обаче не даваше и пет пари какво го е причинило. Интересуваше го само Октавия. Дали се бе загубила, докато е бягала към безопасно място, или беше напуснала лагера, преди огънят дори да е започнал? И ако го беше направила, защо?
Надигна се на крака, като залиташе и се подпираше на ствола на дървото, за да запази равновесие. Не можеше да спре, за да почива, когато всеки час означаваше, че Октавия може да е в опасност. Сега, когато беше светло, можеше пак да започне да я търси. Този път по-надалеч. Нямаше значение колко време ще му отнеме. Нямаше да спре да се движи, докато не я намереше.
Докато навлизаше по-навътре в сенките на дърветата, издиша, облекчен, че е далеч от оскърбително ярката светлина на слънцето. Облекчен, че е сам. После обаче погледът му се спря на фигура, която криволичеше към него. Застина и присви очи към потъналия в зелена сянка мрак. Беше Кларк.