На другия ден постъпи в болница и почива до понеделник сутринта, за когато бе насрочена операцията. Почти през цялото време спеше и не се вълнуваше особено какво ще се случва с него. В понеделник сутринта някой заби в ръката му игла и той бе в полусъзнание, докато го тикаха с количката по коридорите към странно помещение, което сякаш се състоеше само от таван и светлина. Видя как нещо се спуска към лицето му и затвори очи.
Събуди се от това, че му се гадеше, болеше го глава, усети от кръста надолу и нова остра болка, не неприятна. Повърна и се почувства по-добре. Плъзна ръка по дебелите бинтове, покрили средната част на тялото му. Заспа, събуди се през нощта и след като изпи чаша вода, заспа отново до сутринта.
Щом се събуди, до леглото му стоеше Джеймисън, който бе допрял пръсти до лявата му китка.
— Е, как се чувствате днес сутринта? — попита.
— Струва ми се, че добре.
Гърлото му беше сухо, той се пресегна и Джеймисън му подаде чашата с вода. Стоунър я изпи и го погледна изчаквателно.
— Е, извадихме тумора — каза накрая притеснен Джеймисън. — Доста големичък. До ден-два ще се почувствате по-добре.
— Ще мога ли да се прибера? — попита Стоунър.
— До два-три дни ще бъдете на крака — увери го Джеймисън. — Само че вероятно ще бъде по-удобно, ако все пак останете известно време. Не успяхме да махнем… всичко. Ще приложим рентгеново лечение, такива неща. Бихте могли, разбира се, да идвате и да си ходите, но…
— Не — отсече Стоунър и отпусна глава върху възглавницата. Пак беше изморен. — Възможно най-скоро — допълни. — Искам да се прибера вкъщи.
17
— О, Уили — каза тя. — Стопил си се.
Той лежеше на кушетката в малката задна стая и гледаше през отворения прозорец, беше късен следобед и слънцето, което бе започнало да се гмурка зад хоризонта, запращаше червено сияние към долната страна на дълъг бухлат облак, увиснал на запад над върховете на дърветата и къщите. По стъклото на прозореца с жужене се блъскаше муха и в застиналия въздух се носеше острата миризма на боклук, запален по дворовете на съседите.
— Какво? — попита разсеяно Стоунър и се извърна към жена си.
— Стопил си се — повтори Едит. — Докторът каза, че е плъзнало навсякъде. О, Уили, клетият Уили.
— Да — рече Стоунър. Не успя да си наложи да прояви интерес. — Е, излишно е да се тревожиш. По-добре не мисли за това.
Тя не отговори и след като се извърна отново към отворения прозорец, Стоунър загледа как небето притъмнява, докато накрая по облака в далечината остана само мътна морава ивица.
Бяха го изписали преди малко повече от седмица, а днес следобед той се бе върнал от болницата, където, както Джеймисън се бе изразил с напрегната усмивка, го бяха подложили на „лечение“. Джеймисън се бе възхитил от бързината, с която раната от операцията е зараснала, и беше казал нещо от рода на това, че Стоунър е с организъм на четирийсетгодишен мъж, а после най-неочаквано беше млъкнал. Стоунър бе позволил да го опипват и натискат, а после да го вържат с каиши за масата и не се бе помръднал, когато над него тихо увисна някаква огромна машина. Беше си безумство, той го знаеше, но не възрази, щеше да бъде нелюбезно. Не беше кой знае какво да се подложи на това нещо, стига то да отклонеше мислите им от онова, което знаеха и от което не можеха да избягат.
Стоунър беше наясно, че лека-полека малката стаичка, където сега лежеше и откъдето гледаше през прозореца, ще се превърне в неговия свят, той вече чувстваше първите смътни признаци на болката, завърнала се като далечно телефонно обаждане на стар приятел. Съмняваше се, че ще настояват да го приемат отново в болницата, днес следобед Стоунър бе доловил в гласа на Джеймисън някаква окончателност и той му беше дал хапчета, които да пие в случай на „неудобство“.
— Можеш да пишеш на Грейс — чу се да казва на Едит. — Не си е идвала от много време.
Обърна се и видя, че Едит кима разсеяно — заедно с неговите очи и нейните наблюдаваха спокойно все по-наситения мрак зад прозореца.
През следващите две седмици Стоунър усети, че изнемощява — първо постепенно, после бързо. Болката се завърна със сила, която той не бе очаквал, взимаше си хаповете и усещаше как тя се оттегля като плашлив звяр в мрака.