Обгърна го мекота, по ръцете и краката му пропълзя отмалялост. С внезапна сила го обзе усещането за собствената му същност и той почувства колко е мощна. Беше такъв, какъвто е, и знаеше какъв е бил.
Главата му се обърна. По нощното шкафче бяха струпани книги, които не бе докосвал отдавна. Остави ръката му да поиграе за миг над тях, изуми се колко тънки са пръстите му, колко изпъкнали — крехките стави. Почувства силата вътре в тях и ги остави да издърпат от купчината върху шкафчето една от книгите. Търсеше книгата, която е написал, и щом ръката му я напипа, се усмихна на познатата червена корица, която отдавна бе загубила цвета си и бе опърпана по краищата.
Почти не го вълнуваше, че книгата е забравена и безполезна, а въпросът му доколко ценна е била някога му се стори едва ли не банален. Не се заблуждаваше, че ще открие себе си там, в тези излинели букви, и все пак знаеше, че там наистина е малка част от него, която няма как да отрече, част, която ще си остане вътре в книгата.
Отвори я и щом го направи, тя престана да бъде негова. Докато пръстите му я разлистваха, усети парене, сякаш страниците бяха живи. Паренето се пренесе по пръстите му и плъзна по плътта и костта, Стоунър го усещаше постоянно и зачака то да го погълне, зачака някогашното вълнение, което беше като ужас, да го прикове към мястото, където лежи. Слънцето мина край прозореца и освети страницата, а Стоунър не видя какво пише там.
Пръстите се отпуснаха, книгата, която държаха, се плъзна полека, после бързо по застиналото тяло и падна в тишината на стаята.