Беше чек за шест хиляди долара, издаден на името на господин и госпожа Стоунър и подписан с дръзкия, почти нечетлив почерк на Хорас Бостуик.
— Какво е това? — попита Стоунър.
Тя му връчи и другите книжа.
— Заем — отговори. — Единственото, което трябва да направиш, е да подпишеш тук. Аз вече се подписах.
— Но шест хиляди долара! За какво са ни?
— За къща — рече Едит. — За истинска, наша си къща.
Уилям Стоунър погледна отново книжата, разлисти ги припряно и каза:
— Не можем, Едит. Съжалявам, но… виж, изкарвам на година само хиляда и шестстотин долара. Вноските по такъв заем надвишават шейсет долара на месец… почти половината ми заплата. Освен това има данъци и застраховки… не ни е по джоба. Трябваше първо да го обсъдиш с мен.
Върху лицето й се изписа скръб и тя се обърна — да не гледа Уилям.
— Исках да те изненадам. Не мога да направя много. Но това успях да направя.
Той възрази, че й е признателен, но не утеши особено Едит.
— Мислех за теб и за детето — каза тя. — Ти би могъл да имаш кабинет, а Грейс — двор, където да си играе.
— Знам — отвърна Уилям. — Може би след няколко години.
— След няколко години — повтори Едит. Настъпи мълчание. Сетне тя допълни глухо: — Не мога да живея така. Вече не мога. В жилище в обща сграда. Където и да отида, те чувам, чувам и бебето, и… тази миризма. Не я понасям… тази миризма. Ден след ден миризмата на пелени и… не я понасям, а няма къде да избягам. Толкова ли не знаеш? Толкова ли не знаеш?
Накрая приеха парите. Стоунър реши, че поне няколко години ще преподава и през лятото, когато си бе обещал само да чете и да пише.
Едит сама се зае да търси къща. В края на пролетта и началото на лятото беше неуморна и това като че тутакси я излекува. Веднага щом Уилям се прибереше от лекции, тя излизаше и често се връщаше чак по тъмно. Понякога обикаляше пеш, друг път с кола — заедно с Каролайн Финч, с която се беше сприятелила. В края на юни откри къщата, която търсеше, плати капарото и се споразумя да влезе във владение в средата на август.
Къщата беше стара, двуетажна, само на няколко пресечки от университетското градче, предишните й собственици я бяха оставили да се руши, тъмнозелената боя по дъските се лющеше, моравата беше пожълтяла и бе обрасла с бурени. Но дворът беше голям и къщата — просторна, въпреки занемареността в нея имаше нещо величествено и Едит смяташе, че може да я обнови.
Взе от баща си още петстотин долара назаем — за покъщнина, и във времето между летния и есенния семестър Уилям боядиса отново къщата: Едит я искаше бяла и се наложи той да нанася три пласта боя, за да не избива тъмнозеленото. Първата седмица на септември Едит реши най-неочаквано, че иска празненство — както се изрази, по случай новата къща. Оповести го донякъде решително, сякаш това е ново начало.
Поканиха всички от катедрата, които се бяха прибрали от летния отпуск, а също неколцина познати на Едит от града, а Холис Ломакс изненада всички, като прие поканата, първата, която не отхвърляше, откакто преди година бе пристигнал в Колумбия. Стоунър намери на черно няколко бутилки джин, Гордън Финч обеща да донесе малко бира, а лелята на Едит — Ема, също внесе своята лепта с две бутилки отлежало шери — за който не пие твърд алкохол. Едит не искаше да предлагат алкохол, на хартия си беше забранено. Но Каролайн Финч намекна, че никой в университета няма да го сметне за нередно, и това я убеди.
Онази година есента подрани. На десети септември, деня преди записването на студентите, падна лек снежец, през нощта скова студ. В края на седмицата, за когато бе насрочено празненството, се позатопли и студът се долавяше само във въздуха, но дърветата бяха без листа, тревата бе започнала да пожълтява и като цяло всичко бе голо, което предвещаваше люта зима. Покрай мразовитото време навън, покрай окапалите листа на тополите и брястовете, които стърчаха голи-голенички на двора, покрай топлината и приборите, подредени вътре за предстоящото празненство, Уилям Стоунър се сети за един друг ден. Известно време му беше трудно да разбере какво се опитва да си спомни, после си даде сметка, че именно в такъв ден преди близо седем години е ходил у Джосая Клермонт и е видял за пръв път Едит. Струваше му се много отдавна, той не можеше да преброи промените, които тези няколко години бяха донесли.
Почти цялата седмица преди празненството Едит се хвърли презглава в трескава подготовка, нае за седмицата млада негърка, която да й помага в подготовката и сервирането, и двете се запретнаха да търкат подовете и стените, да лъскат дървенията, да бършат прах по мебелите и да ги чистят, да ги редят и пренареждат, така че вечерта на празненството Едит беше на косъм от изтощението. Под очите й се тъмнееха сенки, гласът й беше на тихия ръб на истерията. В шест часа — очакваше се гостите да дойдат в седем, — тя преброи още веднъж чашите и установи, че няма да стигнат за всички, които очакваха. Разплака се и хукна на втория етаж — захлипа, че не я било грижа какво ще става и че тя нямало да се върне долу. Стоунър се опита да я успокои, Едит обаче отказваше да отговаря. Той й каза да не се притеснява, защото ще донесе чаши. Предупреди прислужницата, че няма да се бави, и излезе бързо. Близо час търси магазин, който да не е затворен — докато намери, докато избере чашите и се върне, вече бе минало седем и първите гости бяха дошли. Едит беше при тях във всекидневната, усмихваше се и си говореше безгрижно, сякаш нищо не е било — посрещна нехайно Уилям и му каза да отнесе пакета в кухнята.