Празненството беше като много други. Разговорът започна хаотично, бързо набра ускорение, което обаче беше слабо, и прерасна в други, несвързани с него разговори, смехът беше сприхав и нервен, избухваше из цялото помещение като мънички взривове в продължителен, но непостоянен преграден артилерийски огън и участниците в празненството се носеха небрежно от място на място, сякаш заемаха тихомълком сменящи се стратегически позиции. Някои обикаляха като шпиони из къщата, предвождани от Едит или Уилям, и отбелязваха, че тези по-стари сгради са по-добри от новите в предградията, които били по-паянтови.
В десет часа повечето гости бяха взели от чиниите, пълни с нарязани на тънко шунка и студена пуйка, мариновани кайсии и разнообразна гарнитура от доматчета, стръкове целина, маслини, туршия, хрупкави репички и късчета сурово цветно зеле, имаше и пияни, които отказваха да ядат. В единайсет повечето гости си бяха тръгнали, сред онези, които останаха, бяха Гордън и Каролайн Финч, неколцина преподаватели от катедрата, които Стоунър познаваше от години, и Холис Ломакс. Беше доста пиян, макар и да не му личеше: вървеше предпазливо, сякаш носеше по пресечен терен тежък товар, а тънкото му бледо лице лъщеше от избилата по него пот. От пиенето езикът му се беше развързал и въпреки че Ломакс говореше отчетливо, гласът му бе изгубил ироничната си хапливост и той изглеждаше беззащитен.
Заговори за самотното си детство в Охайо, където баща му бил сравнително успял дребен предприемач, разказа така, сякаш ставаше въпрос за друг човек, колко откъснат се е чувствал заради недъгавостта си, колко се е срамувал като дете, макар да не е разбирал защо и да не е могъл да се защити. А когато започна да говори за дългите дни и вечери, които е прекарвал сам в стаята си, където е чел, за да избяга от ограниченията, наложени от сакатото му тяло, и лека-полека е откривал усещане за свобода, засилило се, след като е проумял естеството на тази свобода — когато започна да говори за това, Уилям Стоунър почувства родство, за което не беше подозирал: осъзна, че Ломакс е минал през преображение, през своеобразно откровение и е научил чрез думите нещо, което не може да се изрази с думи, както навремето се беше случило и със Стоунър на лекцията на Арчър Слоун. Ломакс беше стигнал до това рано и сам, ето защо познанието бе в по-голяма степен част от него, отколкото при Стоунър, но в най-важното двамата в крайна сметка си приличаха, въпреки че едва ли някой от тях би пожелал да го признае пред другия и дори пред самия себе си.
Приказваха почти до четири след полунощ и макар да пиха още, разговорът им ставаше все по-тих, докато накрая и двамата замълчаха. Седяха близо един до друг, като на остров, сред онова, което бе останало от празненството, сякаш за да им е по-топло и спокойно. След малко Гордън и Каролайн Финч станаха и предложиха на Ломакс да го откарат до тях. Той се ръкува със Стоунър, попита го за книгата и му пожела успех, после отиде при Едит, която седеше с изправен гръб на един от дървените столове, и след като я хвана за ръката, й благодари за празненството. Сетне, сякаш тласкан от безмълвен подтик, се понаведе и допря леко устни до нейните, а Едит го докосна леко с длан по косата и двамата стояха така известно време, докато другите ги гледаха. Това бе най-целомъдрената целувка, която Стоунър бе виждал някога, и тя му се стори съвсем естествена.
Той изпрати гостите до входната врата и постоя малко там — загледа как слизат по стълбището и изчезват извън обсега на светлината от верандата. Мразовитият въздух го обгърна, Стоунър си пое дълбоко от него и пронизващият студ му вдъхна сили. Затвори без желание вратата и се обърна: във всекидневната нямаше никой, Едит вече се бе качила горе. Стоунър угаси осветлението и след като прекоси разхвърляната стая, отиде при стълбището. Къщата вече му ставаше родна, той се хвана за перилата, които не виждаше, и се остави да го водят нагоре. След като се качи, вече виждаше къде стъпва, защото коридорът бе осветен от лампата в спалнята с открехната врата. Дъските изскърцаха, докато Стоунър вървеше натам.