Случваше се той да покани студенти — на консултации и да си поговорят. Правеше им чай на котлончето, което държеше до писалището, и усещаше към тях плаха обич, докато те седяха срамежливо по столовете, казваха едно или друго за библиотеката или хвалеха красивата му дъщеря. Стоунър се извиняваше, че жена му я няма, и казваше, че е болна, но накрая осъзна, че като повтаря тези извинения, само набляга на отсъствието й, вместо да го обяснява, затова спря да я споменава с надеждата, че мълчанието му не е така злепоставящо, както обясненията.
Ако не броим отсъствието на Едит, животът му бе, кажи-речи, такъв, какъвто искаше Стоунър. Когато не се готвеше за лекциите, не оценяваше писмени работи и не четеше дисертации, той усвояваше нови и нови неща и пишеше. Надяваше се с времето да се утвърди и като учен, и като преподавател. Очакванията за първата му книга бяха и предпазливи, и скромни, което отговаряше на истинското положение на нещата: един от рецензентите я определи като „обикновена“, друг я нарече „задълбочено проучване“. В началото Стоунър се гордееше много с книгата: държеше я в ръце, галеше непретенциозната корица и я разлистваше. Тя му се струваше крехка и жива, като дете. Той я прочете и отпечатана, леко изненадан, че не е нито по-добра, нито по-лоша, отколкото е очаквал. След известно време се умори да я гледа, но сетеше ли се за нея и за това, че я е написал, се изумяваше и не можеше да повярва в собствената си дързост и в отговорността, която е поел.
7
Една вечер през пролетта на 1927 година Уилям Стоунър се прибра късно. Във влажния топъл въздух се носеше мирисът на напъпили цветя, в здрача цвърчаха щурци, някъде в далечината се чу самотен автомобил, който вдигаше прах и запращаше в тишината силно предизвикателно пърпорене. Стоунър вървеше бавно, пленен от сънливостта на новото годишно време, прехласнат по мъничките зелени пъпки, които грееха в сянката на храсти и дървета.
Когато влезе в къщата, Едит седеше в дъното на всекидневната и допряла до ухото си телефонната слушалка, го гледаше.
— Закъсня — каза.
— Да — отвърна той мило. — Докторантите имаха устен изпит.
Тя му подаде слушалката.
— Теб търсят, от провинцията. Някой се опитва цял следобед да се свърже с теб. Обясних, че си в университета, но той продължи да звъни през час.
Уилям взе слушалката и заговори. Не се обади никой.
— Ало — повтори той.
Отговори му тънък непознат мъжки глас.
— Бил Стоунър ли е?
— Да, кой се обажда?
— Не ме познавате. Само минавах, когато майка ви ме помоли да ви се обадя. Опитвам цял следобед.
— Да — рече Стоунър. Ръката, с която държеше слушалката, трепереше. — Какво има?
— Баща ви — каза гласът. — Направо не знам откъде да започна.
Глухият, лаконичен уплашен глас продължи нататък, а Уилям Стоунър го заслуша изтръпнал, сякаш гласът не съществуваше извън слушалката, която той държеше до ухото си. Онова, което чу, засягаше баща му. От близо седмица (обясни гласът) не се чувствал добре и понеже наемният работник не смогвал сам с орането и саденето, рано сутринта баща му — въпреки че имал висока температура, — тръгнал, за да се включи в сеитбата. Наемният работник го намерил по-късно сутринта, бил се свлякъл в безсъзнание по лице върху разораната нива. Мъжът го отнесъл в къщата, сложил го да легне и отишъл да доведе лекаря, но по пладне той издъхнал.
— Благодаря ви, че се обадихте — каза по инерция Стоунър. — Предайте на майка ми, че утре ще бъда там.
Върна слушалката върху вилката и дълго гледа долния й край във вид на камбанка, прикачена към тесния черен цилиндър. Обърна се към стаята. Едит го гледаше изчаквателно.
— Е? Какво има? — попита тя.
— Баща ми — рече Стоунър. — Мъртъв е.
— О, Уили! — каза Едит. После кимна. — В такъв случай сигурно няма да те има до края на седмицата.
— Да — потвърди Стоунър.
— Тогава ще повикам леля Ема да дойде да ми помага с Грейс.
— Да — каза по инерция Стоунър. — Да.
Уреди да го заместват в университета до края на седмицата и рано на другата сутрин хвана автобуса за Бунвил. Именно по пътя от Колумбия за Канзас Сити, който минаваше през Бунвил, Стоунър бе дошъл преди седемнайсет години за пръв път в университета, сега той беше широк, с настилка, и покрай него зад прозореца на автобуса се мяркаха засети с царевица и пшеница ниви със спретнати дъсчени огради.
През годините, откакто не беше виждал Бунвил, той почти не се беше променил. Бяха израсли няколко нови сгради, няколко стари бяха съборени, ала градът бе запазил своята голота и неугледен вид и пак си приличаше на временно селище, което всеки момент може да бъде заличено. През последните няколко години по повечето улици беше положена настилка, но въпреки това над града пак висеше рехав облак прах и пак се мяркаха впрегнати в коне каруци с метални колела, от които при допира с циментовата настилка и тротоара понякога се пръскаха искри.