Това обаче не се разбра веднага. Уилям Стоунър бе потърсен по телефона, за да научи за фалита и самоубийството на Хорас Бостуик, и той съобщи новината на Едит възможно най-внимателно, доколкото го позволяваше отчуждението им.
Тя я посрещна спокойно, сякаш го беше очаквала. Гледа известно време Стоунър, без да казва нищо, сетне поклати глава и рече разсеяно:
— Клетата мама. Какво ще прави? Винаги е имало някой, който да се грижи за нея. Как ще живее?
Стоунър отвърна:
— Кажи й… — Той замълча неловко. — Кажи й, че ако иска, може да живее с нас. Добре дошла е.
Едит му се усмихна със странна смесица от обич и презрение.
— О, Уили. Тя по-скоро ще умре. Не го ли знаеш?
Стоунър кимна.
— Вероятно го знам — отговори.
И така вечерта, след като Стоунър научи по телефона какво се е случило, Едит тръгна от Колумбия, за да отиде на погребението в Сейнт Луис и да остане колкото е необходимо. Една седмица след заминаването й Стоунър получи кратко писмо, в което се казваше, че тя щяла да постои с майка си още половин месец, може и по-дълго. Остана там близо два месеца и Уилям беше сам с дъщеря си в голямата къща.
Първите няколко дни празнотата в нея го хвърляше в неочаквана странна тревога. Той обаче свикна с тази празнота и тя започна да му доставя наслада: след седмица Стоунър се почувства щастлив, както не се бе чувствал от години, и спомнеше ли си, че Едит неминуемо ще се прибере, го обземаше тихо съжаление, което вече не се налагаше той да крие от самия себе си.
Пролетта на същата година Грейс бе отпразнувала шестия си рожден ден, а през есента тръгна на училище. Всяка сутрин Стоунър я приготвяше за часовете, а следобед се прибираше, за да я посрещне.
На шест години Грейс беше високо, стройно дете с коса, по-скоро руса, отколкото червена, със съвършено светла кожа и очи, които бяха тъмносини, чак лилави. Беше кротка и весела и се радваше на неща, вдъхващи на баща й чувство, което наподобяваше тъжно благоговение.
Понякога Грейс си играеше с децата от квартала, но по-често седеше с баща си в просторния му кабинет и го гледаше как проверява писмени работи, чете или пише. Двамата разговаряха — толкова тихо и сериозно, че Уилям Стоунър бе трогнат от нежност, каквато изобщо не бе очаквал. Грейс рисуваше върху листове жълта хартия непохватни мили картинки и ги подаряваше най-тържествено на баща си или пък му четеше на глас от читанката за първи клас. Вечер, след като я сложеше да си легне и се върнеше в кабинета, Стоунър усещаше отсъствието й в стаята и се успокояваше с мисълта, че тя спи на сигурно горе. По начини, които едва ли осъзнаваше, започна да я обучава и наблюдаваше с изумление и любов как тя расте направо пред очите му и върху лицето й се изписва умът, който работеше вътре в нея.
Едит се прибра в Колумбия чак след Нова година, така че Уилям Стоунър и дъщеря му прекараха Коледата сами. Размениха си подаръци: в сдържано напредничавото училище към университета Грейс направи за баща си нещо като пепелник от глина, въпреки че той не пушеше, а Уилям й поднесе нова рокля, която лично бе избрал в един магазин в центъра, няколко книжки и комплект за оцветяване. Почти целия ден седяха пред малкото коледно дърво, разговаряха и гледаха как лампичките блещукат по украшенията, а гирляндите примигват от тъмнозелените иглички като заровен огън.
По време на коледната ваканция, тази странна плаха пауза насред трескавия семестър, Уилям Стоунър започна да осъзнава две неща: започна да си дава сметка колко жизненоважна е станала Грейс за съществуването му и започна да разбира, че май е възможно да стане добър преподавател.
Беше готов да си признае, че не е бил добър преподавател. Винаги, още от времето, когато бе напредвал бавно и мъчително през лекциите по английски в първи курс, виждаше пропастта, разпростряла се между онова, което той чувства към предмета, и онова, което показва в аудиторията. Беше се надявал времето и опитът да запълнят тази пропаст, но това не се беше случило. Нещата, които бе скътал най-дълбоко в себе си, бяха предавани най-вероломно, когато Стоунър говореше за тях пред студентите си, най-живото се спаружваше в думите му и онова, което го вълнуваше най-силно, ставаше студено, след като го изречеше. И мисълта за това несъответствие, за тази несъстоятелност го потискаше така, че усещането за нея се превърна в навик, в част от него, както сгърбените му рамене.
Но през седмиците, когато Едит беше в Сейнт Луис, докато той четеше лекции, от време на време усещаше, че се е запалил дотолкова по темата, че е забравил за своята несъстоятелност, за себе си и дори за студентите отпред. От време на време се въодушевяваше така, че пелтечеше, ръкомахаше и не обръщаше внимание на записките за лекциите, които обикновено го направляваха. В началото се стъписваше от тези изблици, сякаш възприемаше прекалено свойски предмета, и се извиняваше на студентите, но след като те започнаха да идват при него и след лекциите, след като в писмените им работи се появиха намеци за въображение и следи от плаха любов, Стоунър беше насърчен да прави каквото никога не го бяха учили. Любовта към литературата, към езика, към тайнството на ума и на сърцето, проявяващи се в дребните, странни и неочаквани съчетания от букви и думи, в най-черния и най-студения печат — любовта, която Стоунър беше крил, сякаш беше незаконна и опасна, — той започна да дава воля на тази любов в началото плахо, сетне дръзко и след това гордо.