Беше и натъжен, и насърчен от откритието какво може да прави: въпреки намеренията си усещаше, че е измамил и студентите, и самия себе си. Студентите, които дотогава избутваха криво-ляво курса му, като повтаряха механично определени стъпки, започнаха да го гледат озадачено и възмутено, а които не бяха присъствали преди на курсовете му, започнаха да се стичат на неговите лекции и да му кимат из коридорите. Стоунър говореше по-уверено и усещаше как в него се трупа топла твърда строгост. Подозираше, че с десетгодишно закъснение е започнал да открива кой е и човекът, когото виждаше, беше и повече, и по-малко от онова, което си бе представял. Чувстваше, че най-после е започнал да бъде преподавател, което всъщност не бе нищо повече от човек, верен на принципите си, на когото е дадено достойнството на едно умение, нямащо нищо общо с безразсъдството, малодушието и несъстоятелността му като мъж. Това беше познание, за което Стоунър не можеше да говори, но което, след като той достигна до него, го промени тъй, че никой не можеше да сбърка присъствието му.
И така, когато се прибра от Сейнт Луис, Едит го завари променен по начин, който не разбираше, но който тутакси усети. Върна се най-неочаквано с един от следобедните влакове и след като прекоси всекидневната, влезе в кабинета, където мъжът й и дъщеря й седяха мълчаливо. Искаше да ги изненада и с внезапната си поява, и с променения си вид, но когато Уилям я погледна и Едит видя учудването в очите му, тя веднага разбра, че истинската промяна всъщност е настъпила в него и тя е толкова дълбока, че ефектът от външността й си е останал незабелязан — Едит си помисли някак отчуждено, но и донякъде изненадано: познавам го по-добре, отколкото съм предполагала.
Уилям бе учуден от появата и от променения й външен вид, но и едното, и другото вече не можеха да го развълнуват както преди. Той я погледа известно време, после стана от бюрото, прекоси стаята и я поздрави сериозно.
Едит се беше подстригала на черта и си бе сложила една от онези шапки, които бяха толкова прилепнали, че подстриганата й коса стоеше като неравна рамка плътно до лицето й, на устата бе с ярко оранжевочервено червило, а скулите й изпъкваха от двете петънца руж по тях. Беше облечена в къса права рокля, каквито от няколко години бяха излезли на мода сред по-младите жени, тя се спускаше свободно от раменете й и стигаше точно над коленете. Едит се усмихна смутено на мъжа си и отиде през стаята при дъщеря си, която седеше на пода и я гледаше безмълвно и съсредоточено. Приклекна спънато с тясната в краката рокля.
— Грейси, миличка — каза с глас, който се стори на Уилям напрегнат и пресеклив, — мъчно ли ти беше за мама? Помисли ли си, че няма да си дойде никога?
Грейс целуна майка си по бузата и я погледна сериозно.
— Изглеждаш различно — отбеляза.
Едит се засмя и стана от пода, завъртя се с ръце над главата.
— Имам си нова рокля и нови обувки, и нова прическа. Харесват ли ти?
Грейс кимна не особено убедено.
— Изглеждаш различно — повтори.
Усмивката на Едит стана по-широка, на един от зъбите й имаше бледо петно размазано червило. Тя се извърна към Уилям и попита:
— Различно ли изглеждам?
— Да — потвърди той. — Много чаровна. Много хубава.
Тя му се засмя и поклати глава.
— Клетият Уили — каза. После се извърна още веднъж към дъщеря си. — Струва ми се, че съм различна — рече й. — Наистина.
Но Уилям Стоунър знаеше, че Едит говори на него. И в онзи миг някак си разбра, че каквито и да са намеренията и мнението й, Едит — без дори да подозира, — се опитва да му обяви нова война.