Едит закупи пиано на старо и каза да го сложат във всекидневната, при стената, отделяща я от кабинета на Уилям — малко преди да се омъжи, се бе отказала от музиката и сега започна едва ли не от нулата: упражняваше гамите, с огромни усилия работеше над етюдите, които бяха прекалено трудни за нея, понякога свиреше по два-три часа на ден, често вечер, след като Грейс вече бе сложена да спи.
Групите студенти, които Стоунър канеше на разговор в кабинета си, се разрастваха и срещите ставаха по-чести, а Едит вече не се задоволяваше да стои горе, далеч от сбирките. Настояваше да им носи чай и кафе, а след като го направеше, се настаняваше на някой стол в стаята. Говореше весело на висок глас, като успяваше да отклони разговора към работата си в малкия театър или към музиката си, или към рисуването и ваятелството, с които (както оповестяваше) смятала да се заеме отново веднага щом намери време. Озадачени и притеснени, студентите малко по малко престанаха да идват и Стоунър започна да се среща с тях на по кафе в университетския бюфет или в някое от малките кафенета, пръснати около университетското градче.
Не обсъждаше с Едит новото й поведение — бурната й дейност само го дразнеше леко, пък и тя изглеждаше щастлива, макар че може би някак отчаяно щастлива. В крайна сметка Стоунър винеше себе си за новата насока, която животът й бе приел: не бе успял да открие за нея някакъв смисъл в съвместния им живот, в брака им. Затова смяташе, че няма нищо лошо тя да намира такъв смисъл в неща, които нямаха нищо общо с него, или в начинания, към които не можеше да се присъедини.
През лятото на 1930 година, насърчен от новия си успех като преподавател и от това, че по-добрите докторанти го търсят все повече, Стоунър започна нова книга. Сега прекарваше почти цялото си свободно време в кабинета. Двамата с Едит се преструваха, че делят една спалня, той обаче влизаше рядко в тази стая и никога нощем. Спеше на кушетката в кабинета и дори държеше дрехите си в гардеробчето, което бе сковал в ъгъла.
Имаше възможност да бъде с Грейс. Както й беше станало навик през първото дълго отсъствие на майка й, тя прекарваше повечето време с баща си в кабинета му, той дори й беше намерил малко бюрце и стол, така че Грейс имаше къде да чете и да си пише домашните. Обикновено се хранеха само двамата, Едит отсъстваше много, а когато си беше у дома, често забавляваше приятелите си, театралите, на малки празненства, които не предполагаха да има и деца.
После най-неочаквано Едит започна да си стои вкъщи. Тримата пак започнаха да се хранят заедно и Едит дори направи известни усилия да се грижи за дома. Там вече беше тихо, дори пианото стоеше неизползвано и по клавишите се трупаше прах.
Бяха достигнали точка в съвместния си живот, когато рядко говореха за себе си или един за друг, да не би да се наруши крехкото равновесие, което правеше възможен съвместния им живот. Затова след дълго двоумение и размисли за последиците Стоунър я попита накрая дали се е случило нещо.
Вечеряха, след като се бе извинила, Грейс бе отишла с една книжка в кабинета на Стоунър.
— В какъв смисъл? — попита Едит.
— Приятелите ти — каза Уилям. — Не са идвали от известно време, а и ти явно вече не участваш толкова много в театралната си дейност. Просто се питах дали не се е случило нещо.
Едит изтръска с почти мъжко движение една цигара от пакета до чинията си, стисна я между устните си и я запали с друга, която бе изпушила до половината. Всмукна силно от дима, без да маха цигарата от устните си, и отметна назад глава, така че, когато погледна Уилям, очите й бяха присвити, изпитателни и преценяващи.
— Нищо не се е случило — рече. — Просто ми стана скучно с тях и с работата. Толкова ли е задължително да се е случило нещо?
— Не е — отвърна Уилям. — Просто си казах, че може би не се чувстваш добре, нещо такова.
Не мисли повече за разговора, след малко стана от масата и отиде в кабинета, където, погълната от книгата, Грейс седеше на бюрото си. Настолната лампа проблясваше по косата й и открояваше ясно сериозното й личице. Уилям си помисли, че през последната година Грейс е пораснала, и на гърлото му за миг заседна буца — беше го обзела лека, не неприятна тъга. Той се усмихна и без да казва нищо, отиде на бюрото си.
След малко се улиса в работата си. Предната вечер бе отхвърлил доста от обичайните задължения, беше прегледал писмените работи и се бе подготвил за лекциите за цяла седмица напред. Представи си предстоящата вечер и много други вечери, когато ще бъде свободен и ще работи по новата книга. Още не си беше изяснил какво иска да направи в нея, като цяло желанието му бе да разшири първата студия и като време, и като обхват да навлезе в епохата на Английския ренесанс и да хвърли още светлина върху влиянието на класическите и средновековните латински автори по тези места. Беше на етапа, когато обмисляше темата, и именно този етап му носеше най-голяма наслада: изборът между различните подходи, отхвърлянето на някои стратегии, тайнствата и неустановеностите, заложени в непроучените възможности, последиците от избора… Възможностите, които виждаше, го въодушевяваха дотолкова, че не го свърташе на едно място. Той стана от бюрото, поснова малко напред-назад и в някаква безсилна радост заговори на дъщеря си, която вдигна поглед от книгата и му отвърна.