През есента на 1931 година местата за семинара бяха почти запълнени още преди регистрацията — мнозина от студентите се бяха уговорили със Стоунър в края на предишната учебна година или през лятото. Една седмица след началото на семестъра, вече след първия семинар в кабинета му дойде студент, който поиска да се включи в семинара.
Стоунър седеше на бюрото си със списък на студентите от семинара отпред — опитваше се да реши какви теми да им възложи и се затрудняваше изключително, понеже мнозина бяха нови. Беше септемврийски следобед и той беше помолил да отворят прозореца до бюрото, предната част на огромната сграда бе останала в сянка и върху зелената морава се бяха откроили точните й очертания с полукръглия купол и назъбения покрив, от които тревата изглеждаше по-тъмна и сянката бе пропълзяла неусетно нататък към университетското градче и отвъд него. През прозореца духаше прохладен ветрец, който носеше свежото ухание на есен.
Някой почука, Стоунър се обърна към отворената врата и каза:
— Влез.
От мрачния коридор в светлината на стаята изникна младеж. Стоунър примига сънено срещу здрача и забеляза студент, когото бе срещал по коридорите, но когото не познаваше. Лявата му ръка висеше сковано отстрани на хълбока, левият му крак се влачеше при ходене. Лицето му беше бледо и кръгло, кръгли бяха и очилата с рогови рамки, а рядката му черна коса бе разделена прилежно на път отстрани и беше прилепнала към кръглия череп.
— Доктор Стоунър? — попита той с писклив и отсечен глас, говореше ясно.
— Да — потвърди Стоунър. — Защо не седнете?
Младежът се разположи на обикновения дървен стол до бюрото на Стоунър, кракът му остана изопнат на права линия, върху него той отпусна лявата си ръка, която можеше да стои само свита на полуотворен юмрук. Младежът се усмихна, поклати глава и колкото и да е странно, каза, сякаш не се одобряваше:
— Вероятно не ме познавате, господине, казвам се Чарлс Уокър. Втори курс докторант съм, помагам на доктор Ломакс.
— Да, господин Уокър — отвърна Стоунър. — С какво мога да бъда полезен?
— Ами дошъл съм да ви моля за една услуга, господине. — Уокър се усмихна още веднъж. — Знам, че семинарът ви е пълен, но ми се иска много да се запиша и аз. — Известно време той мълча, после натърти: — Доктор Ломакс предложи да поговоря с вас.
— Ясно — рече Стоунър. — Какво специализирате, господин Уокър?
— Поетите романтици — уточни младежът. — Доктор Ломакс ще бъде научен ръководител на дисертацията ми.
Стоунър кимна.
— Докъде сте стигнали с изпитите?
— Надявам се до две години да ги взема — отговори Уокър.
— Е, така става по-лесно — каза Стоунър. — Всяка година водя този семинар. Сега е толкова запълнен, че всъщност вече не е семинар, още един човек, и край. Щом държите да изкарате курса, защо не го оставите за догодина?
Уокър извърна очи.
— Ами, да ви призная — подхвана той и пак го озари с усмивка, — станах жертва на недоразумение. Аз съм си виновен, разбира се. Не знаех, че за да защитиш докторска степен, трябва да си посетил най-малко четири семинара, и миналата година нямам нито един. А както знаете, не разрешават да ходиш на повече от един на семестър. Затова, ако искам да защитя след две години степента, трябва този семестър да присъствам на един семинар.
Стоунър въздъхна.
— Ясно. Значи не проявявате особен интерес към влиянието на латинската традиция?
— Как да не проявявам, проявявам, господине. Наистина. Ще ми бъде от изключителна полза за дисертацията.
— Би трябвало да знаете, господин Уокър, че курсът е тясно специализиран и не насърчавам никого да се запише на него, освен ако няма подчертан интерес.
— Да, господине — отвърна Уокър. — Уверявам ви, наистина проявявам подчертан интерес.
Стоунър кимна.
— Как сте с латинския?
Уокър заклати глава.
— О, владея го, господине. Още не съм си взел изпита по латински, но чета свободно.
— А знаете ли френски и немски?
— О, да, господине. И на тези изпити още не съм се явил, но мисля да ги взема накуп в края на годината. Ала и на двата чета свободно. — Известно време Уокър мълча, сетне добави: — Господин Ломакс каза, че според него със сигурност ще се справя със семинара.