След като Уокър се настани и подреди върху чина учебниците и листовете, Стоунър продължи:
— Да не забравяме, че средновековната представа за граматика е дори по-обща от представата на елините и римляните. Тя включва не само науката на правилния говор и изкуството на тълкуването, тя включва и съвременните разбирания за аналогия, етимология, начини на представяне, композиция, правилата за позволено в поезията и изключенията от тези правила и дори метафоричния език и словесните обрати.
Докато Стоунър говореше и разясняваше категориите в граматиката, които е споменал, очите му се плъзгаха по присъстващите — той разбра, че те са се разсеяли от появата на Уокър, а също, че трябва да мине известно време, докато ги убеди да внимават. Отново и отново очите му спираха заинтригувано върху Уокър, който в началото си записваше бясно, после обаче остави молива върху тетрадката и загледа свъсен и озадачен Стоунър. Накрая вдигна рязко ръка, а Стоунър си довърши изречението и му кимна.
— Господине — подхвана Уокър, — извинявайте, но не разбирам. Какво общо има… — Той замълча и закръгли устни, за да изрече думата. — Граматиката с поезията? Говоря принципно. С истинската поезия.
Стоунър отговори меко:
— Както обясних, преди да влезете, господин Уокър, и за римските, и за средновековните риторици понятието „граматика“ е било по-всеобхватно, отколкото днес. За тях то е означавало… — Той замълча, усетил, че се кани да повтори първата част от лекцията и студентите са се размърдали нетърпеливо. — Мисля, че връзката ще ви стане ясна по-нататък, когато видим до каква степен поетите и драматурзите дори от Средния и Късния ренесанс са били повлияни от латинските риторици.
— Всички ли, господине? — подсмихна се Уокър и се облегна на стола. — Нима Самюъл Джонсън не е казал не за друг, а за самия Шекспир, че поназнайва малко латински и още по-малко древногръцки?
В стаята се чу сподавен смях, а Стоунър усети как го обзема нещо като съжаление.
— Имате предвид Бен Джонсън, разбира се.
Уокър си махна очилата и се зае да ги бърше, като мигаше безпомощно.
— Разбира се — каза. — Грешка на езика.
Макар че Уокър го прекъсна няколко пъти, Стоунър успя да прочете без особени затруднения лекцията и да възложи първите доклади. Каза на студентите, че са свободни, близо половин час по-рано и излезе бързо от аудиторията колкото да забележи, че Уокър върви към него със застинала усмивка върху лицето. Тръгна да се качва с трополене по дървеното стълбище в сутерена, а после започна да взима по две гладките мраморни стъпала за втория етаж — имаше странното усещане, че Уокър се тътри упорито след него и се опитва да го настигне в бягството му. Плисна го припряна вълна на срам и вина.
На третия етаж отиде право в кабинета на Ломакс. Той разговаряше с някакъв студент. Стоунър надзърна в стаята и каза:
— Мога ли да те видя за малко, Холи, след като приключиш?
Ломакс му махна сърдечно с ръка.
— Влизай де. Тъкмо приключваме.
Стоунър влезе и се престори, че разглежда редиците книги в библиотеката, докато Ломакс и студентът си казваха последните думи. След като младежът си тръгна, Стоунър седна на освободения от него стол. Ломакс го погледна изчаквателно.
— Става дума за един студент — подхвана Стоунър. — Чарлс Уокър. Каза, че при мен си го пратил ти.
Ломакс допря върховете на пръстите си и докато ги разглеждаше, кимна.
— Да. Ако не ме лъже паметта, предположих, че ще има полза от семинара ти по… — по какво беше? По латинска традиция, нали?
— Можеш ли да ми разкажеш нещо за него?
Ломакс вдигна поглед от ръцете си и се вторачи в тавана, а долната му устна се издаде преценяващо.
— Добър студент. Бих казал, отличен студент. Пише дисертация за Шели и елинистичния идеал. По всичко личи, че ще е блестяща, наистина блестяща. Няма да е, както биха се изразили някои… — Той се подвоуми за думата. — Няма да е подредена, затова пък ще носи белега на мощно въображение. Имаш ли конкретна причина да питаш?
— Да — потвърди Стоунър. — Днес на семинара той се държа доста безразсъдно. Просто се питах дали да му отдавам особено значение.
Доскорошната сърдечност на Ломакс се бе изпарила и върху лицето му се бе появила по-познатата иронична маска.
— А, да — каза той с ледена усмивка. — Колко нетактични и безразсъдни са младите. По причини, които вероятно разбираш, Уокър е доста непохватен и срамежлив и затова понякога се държи така, сякаш се защитава и се налага. И той като всички нас си има проблеми, но се надявам научните и критическите му способности да не бъдат съдени в светлината на неговите разбираеми душевни терзания. — Той погледна Стоунър право в лицето и каза с весела нахъсаност: — Както сигурно си забелязал, е недъгав.