Онази последна сряда Стоунър се забави няколко минути в кабинета си заради отчаян второкурсник, който искаше да е сигурен, че ще получи „задоволителен“ по обща английска литература, за да не го изритат от университета. Стоунър слезе бързо долу и когато се появи на семинара в аудиторията в сутерена, беше леко задъхан: завари Чарлс Уокър да седи на бюрото му и да наблюдава властно и строго малката група студенти. Явно разиграваше някакъв свой театър. Обърна се към Стоунър и го изгледа високомерно, сякаш беше професор, който слага на място буен първокурсник. После лицето му стана по-весело и той каза:
— Тъкмо се канехме да започнем без вас… — В последната минута замълча, позволи си да се усмихне, поклати глава и допълни, за да разбере Стоунър, че това е шега: — Уважаеми господине.
Той го погледна, после се извърна към студентите.
— Извинявайте, че закъснях. Както знаете, за днес е предвидено господин Уокър да прочете доклада си „Елинизмът и средновековната латинска традиция“.
После намери място на първия ред, до Катрин Дрискол.
Известно време Чарлс Уокър прехвърля листовете по катедрата отпред и си позволи отново да погледне високомерно. Почука с десен показалец по ръкописа и погледна към ъгъла на помещението в другия край спрямо мястото, където седяха Стоунър и Катрин Дрискол, сякаш чакаше нещо. Сетне заговори, като от време на време поглеждаше към купчинката листове върху бюрото.
— Изправени пред тайнството на литературата и непогрешимата й мощ, сме длъжни да открием извора на тази мощ и тайнство. Но в крайна сметка дали е възможно? Литературното творчество хвърля пред нас плътно було, което не можем да вдигнем. Пред него ние сме само поклонници, безпомощни пред размаха му. Кой би намерил дързостта да повдигне това було, да открие неоткриваемото, да достигне недостижимото? И най-силните сред нас не са нищо повече от малодушни слабаци, не са друго, освен дрънчащи чинели и тътнещ духов оркестър пред това вечно тайнство.
Гласът му ту се извисяваше, ту се снишаваше, дясната му ръка със свитите пръсти се устремяваше като за молба нагоре, тялото му се клатеше в такт с думите, очите му бяха извърнати леко нагоре, сякаш той отправяше заклинание. В онова, което правеше, имаше нещо гротескно познато. И изведнъж Стоунър проумя защо. Това беше Холис Ломакс, или, по-скоро, някаква приблизителна негова карикатура, появила се, без карикатуристът да подозира за това, жест не на презрение и неодобрение, а на уважение и любов.
Гласът на Уокър се сниши до разговорно равнище и той се обърна към задната стена в аудиторията с тон, спокоен и просмукан от здрав разум.
— Наскоро чухме доклад, който по академичното схващане трябва да се оцени като отличен. Забележките, които следват, не са лични. Желая да онагледя мнението си. В този доклад чухме изложение, което уж обяснява тайнството и високия лиризъм в Шекспировото изкуство. Е, аз пък ви казвам… — насочи той към публиката си показалец, сякаш за да намушка някого. — Казвам ви, че това не е вярно. — Облегна се на стола и се взря в книжата по бюрото. — От нас се иска да повярваме, че Донат — малко известен римски граматик от четвърти век от новата ера, — от нас се иска да повярваме, че такъв човек, един сухар, има достатъчно сили, за да предопредели делото на един от най-великите гении в цялата история на изкуството. Възможно ли е да се усъмним в такава теория? Длъжни ли сме да се усъмним?
В Стоунър се надигна гняв, неподправен и глух, който надделя над сложните чувства от началото на доклада. Той понечи да стане, да прекъсне рязко разгръщащия се фарс — знаеше, че ако не спре незабавно Уокър, ще се наложи да го остави да говори колкото си иска. Поизвърна се малко, за да види лицето на Катрин Дрискол, то беше спокойно и безизразно, ако не броим любезното и хладно любопитство, тъмните очи гледаха Уокър с незаинтересованост, граничеща със скука. Стоунър я наблюдава скришно няколко мига и се запита какво ли чувства тя и какво ли иска от него. Когато накрая откъсна очи от нея, Стоунър си даде сметка, че е взел решение. Бе чакал прекалено дълго, за да прекъсне Уокър, който караше устремно нататък:
— … внушителното здание на ренесансовата литература, зданието, което е крайъгълен камък на великата поезия от деветнайсети век. Въпросът за доказателствата, свойствен на хладния ход на науката, за разлика от критиката, също за съжаление е останал незасегнат. Какви доказателства ни се дават, че Шекспир изобщо е чел този малко известен римски граматик? Да не забравяме, че не друг, а Бен Джонсън… — Той се поколеба за кратко. — Не друг, а Бен Джонсън, приятел и съвременник на Шекспир, е казал, че той поназнайва малко латински и още по-малко древногръцки. А Джонсън, който е въздигал направо в култ Шекспир, не е вменявал на великия си приятел никакви недостатъци. Обратното, искал е — подобно на мен — да намекне, че високият лиризъм на Шекспир се дължи не на запаления среднощен газеник, а на гений, вроден и превъзхождащ правилата и земните закони. За разлика от по-второстепенните поети Шекспир не е роден да се черви далеч от чуждите очи и да прахосва на вятъра своята сладост, безсмъртният бард е черпел от онзи тайнствен извор, където всички поети ходят за вдъхновение, и за какво са му били такива безсмислени правила, каквито откриваме в някаква си граматика? Дори и да е чел Донат, какво би му дал той? Геният, неповторим и закон сам по себе си, не се нуждае от подкрепата на „традиция“, каквато ни се описва, била тя латинска изобщо или конкретно на Донат, или на когото и да било. Геният, възвишен и свободен, трябва да…