Финч кимна още веднъж.
— Така си и знаех. Бог ми е свидетел, никак не ми се иска да ми губят времето с такива работи, но трябваше да проверя не толкова за друго, а за да те защитя.
Стоунър попита:
— Някакви… проблеми ли имаш?
— Не, не — увери го Финч. — Само оплакване. Знаеш как е. Всъщност Уокър е получил „среден“ и на изпита за първия курс по програмата за докторантура тук, ако искаме, спокойно можем да го изключим. Но решихме да го допуснем до устния изпит след месец, пък да видим какво ще излезе. Съжалявам, че изобщо те занимавам.
Поговориха малко за други неща. После, тъкмо когато Стоунър понечи да си тръгне, Финч го задържа нехайно.
— А, да, исках да ти спомена още нещо. Ректорът и настоятелството най-после решиха, че трябва да се направи нещо с Клермонт. Затова предполагам, че от догодина ще бъда декан на хуманитарните науки… официално.
— Радвам се, Гордън — каза Стоунър. — Крайно време беше.
— А това означава, че трябва да посочим нов ръководител на катедрата. Мислил ли си по въпроса?
— Не — отвърна Стоунър, — изобщо не съм мислил.
— Можем или да потърсим човек извън катедрата и да доведем някой нов, или да издигнем за ръководител някого от преподавателите. Опитвам се да разбера, ако все пак изберем някого от катедрата… Имаш ли претенции към поста?
Стоунър се позамисли.
— Не съм мислил, но, не. Не го искам.
Облекчението на Финч беше толкова очевидно, че Стоунър се усмихна.
— Чудесно. Така си и знаех. Голяма разправия е. Трябва да се срещаш с разни хора, да ходиш по светски сбирки и… — Той извърна поглед. — Знам, че не си по такива неща. Но откакто старият Слоун почина, откакто миналата година Хъгинс и онзи, как му беше името, Купър се пенсионираха, ти си с най-голям стаж в катедрата. В случай обаче, че не си хвърлил око на поста…
— Не съм — отсече Стоунър. — От мен едва ли ще излезе добър ръководител на катедра. Нито очаквам, нито искам да ме назначат.
— Чудесно — каза Финч. — Чудесно. Това улеснява много нещата.
Сбогуваха се и известно време Стоунър не се замисляше за този разговор.
Устният изпит на Чарлс Уокър бе насрочен за средата на март и Стоунър бе донякъде изненадан, когато получи от Финч бележка, че е включен в тричленната изпитна комисия. Напомни му, че е скъсал Уокър, че той го е приел лично, и помоли да бъде освободен от това задължение.
— Правилник — въздъхна Финч. — Знаеш как е. Комисията се състои от научния ръководител на кандидата, от един преподавател, който му е провеждал семинар, и от човек извън специалността. Ръководител му е Ломакс, ти си единственият, чийто семинар е посещавал, и аз посочих новия човек, Джим Холанд, като преподавател извън тази специалност. Ние с декана Ръдърфорд ще бъдем служебни лица. Ще се постарая да го направя колкото се може по-безболезнено.
Но това си беше жива мъка, която не можеше да се направи безболезнена. Въпреки че Стоунър искаше да задава възможно най-малко въпроси, правилата за устния изпит бяха неумолими: на всеки от преподавателите се отпускаха по четирийсет и пет минути, през които да задава на кандидата каквито въпроси реши, макар че обикновено се включваха и другите от комисията.
Следобеда, за когато бе насрочен изпитът, Стоунър нарочно отиде със закъснение в аудиторията на третия етаж на Джеси Хол. Уокър седеше в края на дългата, лъсната до блясък маса, присъстваха и четиримата, които щяха да го изпитват: Финч, Ломакс, новият преподавател в катедрата Холанд и Хенри Ръдърфорд, които бяха насядали около масата. Стоунър влезе и седна в другия край на масата, срещу Уокър. Финч и Холанд му кимнаха, Ломакс, който седеше сгърбен, гледаше право напред и барабанеше с дълги бели пръсти по огледалната повърхност на масата. Уокър огледа насядалите, държеше главата си високо, със студено презрение.
Ръдърфорд се прокашля.
— А, господин… — Той погледна листа хартия отпред. — Господин Стоунър.
Беше слаб дребен мъж с побеляла коса и закръглени рамене, очите и веждите му бяха смъкнати откъм външния край, което му придаваше леко отчаян вид. Уж познаваше Стоунър от години, а все не можеше да му запомни името. Пак се прокашля.
— Тъкмо се канехме да започваме.
Стоунър кимна, отпусна китки върху масата, преплете пръсти и се взря в тях, докато Ръдърфорд излагаше с гъгнещ глас изискванията за устния изпит.
Господин Уокър се явявал на изпит (на това място гласът на Ръдърфорд се превърна в равномерно глухо бучене), за да се определи доколко е способен да продължи докторантурата в Английската катедра към Университета на Мисури. Това бил изпит, на който се явявали всички кандидати за докторска степен, и той имал за цел не само да се прецени общата подготовка на кандидата, но и да се определят неговите силни и слаби страни, така че бъдещото му обучение да бъде насочвано с полза за него. Били възможни три резултата: кандидатът да издържи изпита, да го издържи, но със забележка, и да бъде скъсан. Ръдърфорд описа условията за трите възможности и без да вдига поглед, изпълни ритуала — представи участниците в изпитната комисия и кандидата. После избута встрани листа хартия и огледа безнадеждно околните.