— Чудесно — рече Стоунър. — Да прескочим англосаксонската литература. Можете ли да ми посочите средновековна пиеса, повлияла в една или друга степен върху развитието на ренесансовата драматургия?
Уокър кимна.
— Разбира се, всички средновековни пиеси са довели — всяка по свой начин — до високите постижения на Ренесанса. Трудно е да си представим, че само няколко години по-късно върху безплодната почва на Средновековието ще разцъфти Шекспировата драматургия и…
— Господин Уокър, задавам прости въпроси. Настоявам за прости отговори. Ще опростя още повече въпроса. Посочете три средновековни пиеси.
— Ранни или късни, господине?
Той си беше махнал очилата и ги чистеше яростно.
— Все едно кои, но да са три, господин Уокър.
— Има толкова много — подхвана пак младежът. — Трудно е да… Например „Всеки човек“…
— Можете ли да посочите други?
— Не, господине — отвърна Уокър. — Трябва да си призная, че съм слаб в областта, която вие…
— Можете ли да посочите други заглавия — само заглавията, — на литературни творби от Средновековието?
Ръцете на Уокър трепереха.
— Както споменах, господине, трябва да призная, че съм слаб в…
— В такъв случай да преминем към Ренесанса. В кой жанр от периода се чувствате най-уверен, господин Уокър?
— Ами… — Уокър се поколеба и погледна неволно с молба към Ломакс. — В поезията, господине. Или… в драматургията. Може би в драматургията.
— Добре тогава, драматургията. Коя е първата английска трагедия в бял стих, господин Уокър?
— Първата? — Младежът си навлажни устните. — Учените не са единодушни по въпроса, господине. Бих се поколебал да…
— Можете ли да посочите, която и да е значима пиеса отпреди Шекспир?
— Разбира се, господине — отвърна Уокър. — Например Марлоу… мощната линия на…
— Посочете някои пиеси на Марлоу.
Уокър се окопити с усилие.
— Например „Доктор Фауст“, който е с основание толкова прочут. И… и „Малфийският евреин“.
— „Фаустус“ и „Малтийският евреин“. Други можете ли да посочите?
— Да ви призная, господине, това са единствените две пиеси, които съм имал възможност да прочета отново през последните една-две години. Затова бих предпочел да не…
— Добре. Разкажете ми нещо за „Малтийският евреин“.
— Господин Уокър — извика Ломакс. — Нека поразширя въпроса. Бихте ли…
— Не! — отсече мрачно Стоунър, без да поглежда към Ломакс. — Искам отговори на въпросите ми, господин Уокър?
Той каза отчаяно:
— Мощната линия на Марлоу…
— Нека забравим за „мощната линия“ — каза уморено Стоунър. — Какво се случва в пиесата?
— Ами — рече малко диво Уокър. — Марлоу засяга въпроса за антисемитизма, както той се е проявявал в началото на шестнайсети век. Състраданието, бих казал дори дълбокото състрадание…
— Достатъчно, господин Уокър. Да продължим с…
Ломакс извика:
— Остави кандидата да отговори на въпроса! Дай му поне време да отговори.
— Чудесно — отвърна меко Стоунър. — Желаете ли да продължите с отговора, господин Уокър?
Той се подвоуми за миг.
— Не, господине — отвърна.
Стоунър продължи неумолимо да задава въпроси. Гневът и възмущението, споделяни и от Уокър, и от Ломакс, се превърнаха в нещо като състрадание и болезнено съжаление, отново споделяни и от тях двамата. След малко Стоунър вече имаше чувството, че се наблюдава отстрани и сякаш чува глас, който продължава и продължава да говори безлично и смъртоносно.
Накрая чу отново гласа.
— Добре, господин Уокър. Специализацията ви е по деветнайсети век. Както личи, знаете малко за литературата от предишните столетия, вероятно ще се чувствате по-спокоен с поетите романтици.
Постара се да не гледа в лицето Уокър, но не се сдържа и от време на време очите му се вдигаха и виждаха кръглата втренчена маска, извърната към него със студена бледа злоба. Уокър кимна отсечено.
— Запознат сте с по-важните стихотворения на лорд Байрон, нали?
— Разбира се — потвърди Уокър.
— В такъв случай бъдете така любезен да разкажете за „Английските бардове и шотландските рецензенти“.
Уокър го погледна за миг, беше се усъмнил. После се усмихна тържествуващо.
— А, господине — каза и закима рязко. — Разбирам. Сега вече разбирам. Опитвате се да ме подведете. Естествено. „Английските бардове и шотландските рецензенти“ изобщо не е от Байрон. Това е прочутият отговор, който Джон Кийтс дава на журналистите, опитали се след публикуването на първите му стихове да очернят името му на поет. Похвално, господине. Похвално…