— Моля ви, господа — намеси се Ръдърфорд. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разридае. — Да не се отклоняваме от въпроса. Както знаете, за да вземе кандидатът изпита, трябва да сме единодушни в решението си. Няма ли начин да отстраним различията?
Никой не отговори.
Ръдърфорд въздъхна.
— Добре тогава, нямам друг избор, освен да обявя, че…
— Един момент — обади се Гордън Финч — през целия изпит беше мълчал и другите почти бяха забравили, че присъства и той. Сега се понадигна на стола и заговори уморено и решително на плота на масата: — Като временно изпълняващ длъжността ръководител на катедрата ще отправя една препоръка. Разчитам да се вслушате в нея. Препоръчвам да отложим решението до вдругиден. Така ще имаме време да се поохладим и да го обсъдим.
— Няма какво да обсъждаме — каза разгорещено Ломакс. — Щом Стоунър иска да…
— Отправих своята препоръка — промълви тихо Финч — и тя ще бъде изпълнена. Господин Ръдърфорд, предлагам да съобщим на кандидата какво е решението ни по въпроса.
Намериха Уокър да седи съвсем спокойно в коридора пред заседателната зала. В дясната си ръка държеше небрежно цигара и гледаше отегчено тавана.
— Господин Уокър — извика Ломакс и закуцука към него.
Уокър се изправи, беше няколко сантиметра по-висок от Ломакс и волю-неволю го гледаше отвисоко.
— Господин Уокър, получих указания да ви съобщя, че комисията не успя да стигне до единодушно мнение относно вашия изпит, ще бъдете уведомен вдругиден. Но ви уверявам… — Той повиши глас: — Уверявам ви, че нямате причини за безпокойство. Никакви причини.
Уокър продължи да стои и да ги гледа един по един.
— Благодаря ви още веднъж за вниманието, господа.
Срещна погледа на Стоунър и по устните му пробяга нещо като усмивка.
Гордън Финч побърза да се отдалечи, без да казва нищо на никого, Стоунър, Ръдърфорд и Холанд тръгнаха заедно по коридора, Ломакс поизостана и заговори угрижено с Уокър.
— Е — подхвана Ръдърфорд, който вървеше между Стоунър и Холанд, — неприятна работа. Както и да го погледнеш, неприятна работа.
— Да, така е — съгласи се Стоунър и се раздели с тях.
Заслиза по мраморните стъпала с крачка, която се ускори, когато той наближи първия етаж, после излезе навън. Пое дълбоко от следобедния въздух с дъх на пушек, сетне го направи още веднъж като плувец, който се показва от водата. След това тръгна да се прибира бавно към къщи.
На другия ден рано следобед, още преди да е успял да обядва, по телефона му се обади секретарката на Гордън Финч, която го помоли да слезел незабавно в кабинета.
Финч чакаше нетърпеливо, когато Стоунър влезе в стаята. Стана и показа с ръка на Стоунър да седне на стола, който беше придърпал при бюрото си.
— Оная история с Уокър ли? — попита Стоунър.
— В известен смисъл — отговори Финч. — Ломакс помоли да се срещнем, за да уредим нещата. Изглежда, няма да бъде много приятно. Исках да поговорим насаме няколко минути, докато Ломакс не е дошъл. — Седна отново и няколко минути се клати напред-назад във въртящия се стол, като гледаше замислено Стоунър. Каза внезапно: — Ломакс е добър човек.
— Знам — потвърди Стоунър. — В някои отношения вероятно е най-добрият в катедрата.
Финч продължи, сякаш той не беше казал нищо:
— Има си проблеми, но те не избиват много често, а когато избият, Ломакс обикновено успява да ги овладее. Неприятно е, че тази история се забърка точно сега, в най-неподходящия момент. Ако сега катедрата се разцепи…
Финч поклати глава.
— Гордън — подхвана притеснен Стоунър, — надявам се да не си…
Финч вдигна ръка.
— Чакай — прекъсна го той. — Жалко, че не ти казах по-рано. Но трябваше да се пази в тайна и всъщност още нямаше нищо официално. Пак би трябвало да не се разгласява, но… помниш ли разговора ни отпреди няколко седмици за длъжността ръководител на катедрата?
Стоунър кимна.
— Е, Ломакс. Той е новият ръководител. Решено е, уточнено е. Предложението дойде отгоре, но трябва да ти кажа, че го подкрепих. — Той се засмя. — Не че бях в положение да направя друго. Но и да бях, щях да го подкрепя — тогава. Сега не съм толкова сигурен.
— Ясно — рече замислен Стоунър. След малко продължи: — Радвам се, че не си ми казал. Едва ли щеше да има особено значение, но поне не размъти нещата.
— По дяволите, Бил — възкликна Финч. — Разбери. Пет пари не давам за Уокър или Ломакс, или… но ти си ми стар приятел. Виж какво. Според мен си прав. По дяволите, знам, че си прав. Но да бъдем практични. Ломакс го взима много присърце и няма да се даде току-така. Стигне ли се до кавга, ще хвърчи перушина. Ломакс може да е отмъстителен, знаеш го не по-зле от мен. Не може да те уволни, но може да направи всичко друго. И в известна степен ще се наложи да го подкрепя. — Той се засмя още веднъж — горчиво. — По дяволите, до голяма степен ще се наложи да го подкрепя. Тръгне ли деканът да оспорва решенията на ръководител на катедра, ще се наложи да го уволни. И така, ако Ломакс стигне твърде далеч, мога да го махна от длъжността ръководител на катедра, или най-малкото мога да опитам. Мога дори да успея или да не успея. Но и да успея, ще се вдигне пушилка, от която катедрата, че и колежът ще се разцепят. И, по дяволите… — Най-неочаквано Финч се смути и промърмори: — По дяволите, трябва да мисля за колежа. — Погледна право в лицето на Стоунър. — Схващаш ли какво ти казвам?