— О — рече Едит отчуждено и се постара гласът й да звучи огорчено. — Това не е важно. Дотук бяхме бедни, няма причина да не бъде така и занапред. Трябваше да помислиш преди за това, до какво може да доведе. Един недъгав. — Най-неочаквано гласът й се промени и тя се засмя безгрижно, почти с любов. — Наистина, прекалено се вживяваш. Не е ли все едно?
Не искаше и да чуе да напусне Колумбия. Каза, че ако се стигнело дотам, двете с Грейс винаги можели да се преместят при леля Ема, тя била съвсем изнемощяла и само щяла да се радва на компанията.
И така, Стоунър се отказа от тази възможност почти веднага след като му хрумна да го направи. Предстоеше му да води лекции през лятото и два от предметите го интересуваха особено — бяха включени в програмата още преди Ломакс да стане ръководител на катедрата. Стоунър реши да им посвети цялото си внимание, понеже знаеше, че не е изключено да мине доста време, докато има възможност да ги преподава отново.
11
През 1932 година, няколко седмици след началото на есенния семестър, на Уилям Стоунър вече му беше ясно, че не е успял в битката си да не допуска Чарлс Уокър до програмата по английски език и литература за докторанти. След лятната ваканция Уокър се завърна в университетското градче така, сякаш излизаше победоносно на арена, а щом видя в коридорите на Джеси Хол Стоунър, наклони иронично глава, все едно му кима, и му се ухили злобно. Стоунър научи от Джим Холанд, че деканът Ръдърфорд е решил да не обявява веднага резултатите от гласуването от миналата година и накрая е било решено Уокър да бъде допуснат на поправителен на устните изпити, провеждани от хора, които е избрал ръководителят на катедрата.
Значи битката беше приключила и Стоунър бе готов да се признае за победен, но стълкновенията не свършиха. Срещнеше ли по коридорите, на съвети на катедрата или на светски прояви Ломакс, Стоунър му говореше както преди, сякаш между тях не се е случило нищо. Ломакс обаче не отговаряше на поздравите му, гледаше го студено или се извръщаше, сякаш за да каже, че не може да бъде умилостивен.
Веднъж в края на есента Стоунър влезе нехайно в кабинета на Ломакс и стоя до бюрото му няколко минути, докато накрая той го погледна без желание, студено, със стиснати устни.
След като разбра, че Ломакс няма да заговори пръв, Стоунър рече плахо:
— Виж какво, Холи, било, каквото било. Не може ли просто да го забравим?
Ломакс го изгледа. Стоунър продължи:
— Имахме разногласия, но това не е нещо необичайно. Преди бяхме приятели, не виждам причина да…
— Никога не сме били приятели — натърти Ломакс.
— Добре, не сме били — каза Стоунър. — Но поне се разбирахме. Нека запазим различията, но за бога, не е нужно да ги излагаме на показ. Дори студентите започват да забелязват.
— Нека забележат — отвърна горчиво Ломакс, — нали кариерата на един от тях за малко да бъде провалена. Блестящ студент, чието единствено престъпление бяха неговото въображение, плам и почтеност, тласнали го към конфликт с теб… — а също, защо да го премълчавам, един злочест физически недъг, който у нормален човек би събудил само състрадание. — В здравата, дясната ръка Ломакс държеше молив и той трепереше пред него — почти ужасен, Стоунър разбра, че Ломакс е необратимо, стряскащо искрен. — Не — продължи разгорещено той, — няма как да ти простя това.
Стоунър се постара гласът му да не звучи сковано.
— Тук не става въпрос да ми прощаваш. Тук става въпрос просто да се държим така, че да не притесняваме студентите и другите преподаватели от катедрата.
— Ще бъда много откровен с теб, Стоунър — рече Ломакс. Гневът му бе позатихнал и гласът му беше спокоен, делови. — Според мен ти не си годен за преподавател, никой не е годен, ако предразсъдъците му надделяват над дарбите и знанията. Стига да имах власт, вероятно би трябвало да те уволня, но както знаем и двамата, нямам такава власт. Ние… ти си защитен от правилника за щатни преподаватели. Трябва да го приема. Но не съм длъжен да се правя на двуличник. Не искам да имам нищо общо с теб. Нищо. И няма да се преструвам.
Стоунър го гледа дълго, без да мига. Сетне поклати глава.
— Добре, Холи — каза уморено.
Понечи да си тръгне.
— Чакай малко — извика Ломакс.
Стоунър се обърна. Ломакс гледаше напрегнато някакви листове по бюрото, лицето му беше червено и той явно се бореше със себе си. Стоунър си даде сметка, че онова, което вижда, е не гняв, а срам.
Ломакс каза:
— Занапред, ако искаш да ме видиш — по въпроси, свързани с катедрата, — ще си записваш час при секретарката.