И макар че Стоунър продължи да го гледа още дълго, Ломакс не вдигна глава. По лицето му мина лек гърч, после то застина. Стоунър излезе от стаята.
И над двайсет години двамата не разговаряха нито веднъж пряко един с друг.
След време Стоунър щеше да проумее, че е било неизбежно студентите да бъдат засегнати: дори и да беше успял да убеди Ломакс да се преструват, че не се е случило нищо, в крайна сметка той е нямало да ги опази от това да забележат, че се води битка.
Студенти, които бяха посещавали лекциите му, и дори такива, които той познаваше доста добре, започнаха да му кимат и да разговарят с него някак сдържано, сякаш се крият. Някои показваха открито приятелското си отношение и правеха всичко възможно да се види, че разговарят с него или вървят заедно по коридорите. Но Стоунър вече не чувстваше с тях предишната тясна връзка: беше нарочен и трябваше да има по-особени причини студентите да бъдат виждани — или да не бъдат виждани заедно с него.
С времето започна да усеща, че и приятели, и врагове са като на тръни в негово присъствие, и затова се усамотяваше все повече и повече.
Обзе го нещо като летаргия. Преподаваше възможно най-добре, въпреки че неизменната рутина, без която нямаше как да чете лекции на първокурсниците и второкурсниците, го оставяше без вдъхновение и в края на деня той се чувстваше изтощен и вцепенен. Доколкото успяваше, запълваше времето между занятията, отделени едно от друго с много часове, като проверяваше старателно писмените работи и провеждаше консултации, на които държеше студентите, докато те не започнеха да нервничат и да проявяват нетърпеливост.
Времето около него се влачеше бавно. Той се опита да стои повече у дома, с жена си и детето, но заради неудобната програма беше вкъщи в необичайно време, за което Едит с напрегнатото й разписание бе предвидила друго, и (без изненада) Стоунър установи, че редовното му присъствие разстройва жена му и тя става припряна и мълчалива, а понякога направо се поболява физически. И докато си стоеше у дома, виждаше Грейс рядко. Едит бе разпределила внимателно дните на дъщеря си и тя беше „свободна“ само вечер, когато четири пъти в седмицата Стоунър имаше късни лекции. Докато те свършат, Грейс обикновено вече си бе легнала.
Затова Стоунър продължи да я вижда само за кратко сутрин, на закуска, и оставаше сам с нея броени минути, докато Едит вдигаше от масата чиниите и ги слагаше да киснат в кухненската мивка. Наблюдаваше как тялото й се издължава, как крайниците й стават непохватно изящни и в спокойните й очи и будно лице проблясва остър ум. И понякога усещаше, че между тях се е запазила известна близост, близост, която и двамата не можеха да си позволят да признаят.
Накрая се върна към стария навик да прекарва повечето време в кабинета си в Джеси Хол. Повтаряше си, че трябва да е благодарен за възможността да чете на спокойствие, без да е притискан от задължението да се готви за лекции, без да е притискан от предварително определените насоки на знанията си. Опита се да чете произволно, за собствено удоволствие и наслада много от нещата, които чакаха от години да ги разлисти. Но мозъкът му отказваше да поеме натам, накъдето искаше Стоунър, вниманието му не можеше да се задържи по страниците, които държеше пред себе си, и той все по-често се усещаше, че гледа невиждащо напред, към нищото, съзнанието му като че ли се изпразваше за миг от всичко, което знаеше, и волята му сякаш оставаше без сили. Случваше се Стоунър да изпита чувството, че вегетира, и тогава копнееше за нещо — дори за болка, — която да го прониже и да го върне към живот.
Беше стигнал до точка, когато през ума му все по-често се мяркаше един въпрос, толкова смазващо прост, че Стоунър нямаше как да го погледне ребром. Усети се, че се пита дали изобщо си заслужава да живее такъв живот, дали някога си е заслужавало. Подозираше, че това е въпрос, пред който в едно или друго време застават всички, и се питаше дали и тях ги връхлита с такава сляпа сила. Въпросът носеше със себе си тъга, но тази тъга бе обща и (както си мислеше той) нямаше нищо общо с него и със съдбата му — Стоунър дори не бе сигурен, че въпросът е породен от най-непосредствените и очевидни причини, от онова, в което се бе превърнал животът му. Смяташе, че той идва от натрупалите се години, от сгъстеността на събития и обстоятелства и от начина, по който ги тълкува. Доставяше му мрачно и иронично удоволствие да си представя, че малкото познания, които е успял да придобие, са го тласнали към една мисъл: че в крайна сметка всички неща, дори познанията, довели го при нея, са напразни и кухи и накрая се превръщат в нищо, което не са променили.