Веднъж — вече беше късно, — след вечерните лекции Стоунър се върна в кабинета си и седна на бюрото в опит да чете. Беше зима, през деня беше навалял сняг, така че всичко навън беше покрито с бяла мекота. В кабинета беше прекалено топло, Стоунър отвори един прозорец при бюрото си, за да проветри задушното помещение. Пое си дълбоко въздух и плъзна поглед по бялата земя в университетското градче. Изключи импулсивно осветлението на бюрото и седна в горещия мрак на кабинета, студеният въздух изпълни белите му дробове и Стоунър се наведе към отворения прозорец. Чу тишината на зимната нощ и му се стори, че някак е усетил звуците, поглъщани от крехкото, сложно клетъчно битие на снега. В белотата не помръдваше нищо, гледката беше мъртвешка и сякаш го притегляше, всмукваше мислите му точно както придърпваше звука от въздуха и го заравяше в студена бяла мекота. Стоунър усети как го тегли навън, към белотата, разпростряла се докъдето поглед стига и превърнала се в част от мрака, откъдето сияеше, в част от ясното безоблачно небе без височина или дълбочина. За миг Стоунър усети как напуска тялото, застинало пред прозореца, и докато усещаше как се отдалечава плавно, всичко: плоската белота, дърветата, високите колони, нощта, далечните звезди, изглеждаше невероятно мъничко и далечно, сякаш се стопяваше и се превръщаше в нищо. Точно тогава зад Стоунър изтрака радиатор. Той се премести и гледката си стана такава, каквато е. Със странно нежелано облекчение Стоунър включи отново настолната лампа. Взе една книга и няколко писмени работи, излезе от кабинета, мина през тъмните коридори и излезе през широката двойна врата в дъното на Джеси Хол. Тръгна бавно към къщи, чуваше как при всяка крачка сухият сняг пука приглушено силно.
12
Онази година и особено през зимните месеци усети, че се връща все по-често и често към това състояние на призрачност — сякаш, стига да пожелаеше, можеше да извади съзнанието си от тялото, което го вместваше в себе си, и да се наблюдава, все едно е странно познат чужд човек, правещ странно познатите неща, които и той бе длъжен да прави. Това беше раздвояване, каквото не бе усещал никога дотогава, и знаеше, че би трябвало да се притесни, но бе вцепенен и не можеше да се убеди, че е важно. Беше на четирийсет и две години и не виждаше пред себе си нищо, на което да му се иска да се порадва, и почти нищо зад себе си, което да изпитва желание да си спомня.
Караше четирийсет и третата си година, а беше почти толкова строен, както на младини, когато, замаян и възхитен, бе влязъл за пръв път в университетското градче, което и досега не бе загубило докрай въздействието си върху него. От година на година се сгърбваше все повече и се беше научил да забавя движенията си, така че наследената от дълбоката провинция спънатост и непохватност на ръце и крака да изглеждат преднамерени, а не вродени. С времето дългото му лице се беше отпуснало и макар плътта и досега да беше като щавена кожа, тя вече не бе толкова опъната върху изпъкналите скули, беше набраздена от тънки бръчки около очите и устата. Все още ясни, със силно зрение, сивите му очи бяха хлътнали по-надълбоко в лицето и бдителната прозорливост вече бе поприкрита, косата му, навремето светлокестенява, бе потъмняла, въпреки че тук-там по слепоочията се бяха появили прошарени кичури. Стоунър не мислеше често за годините, не съжаляваше, че отминават, но видеше ли лицето си в огледалото, доближеше ли се до отражението си в някоя от остъклените входни врати на Джеси Хол, забелязваше, леко стъписан, промените, настъпили в него.
Късно един следобед в началото на пролетта седеше сам в кабинета си. На бюрото лежеше купчина писмени работи на първокурсници, той държеше една в ръката си, но не я гледаше. Както правеше често напоследък, погледна през прозореца към онази част от университетското градче, която се виждаше от кабинета му. Беше ясно и сянката, хвърляна от Джеси Хол, беше припълзяла направо пред очите му близо до основата на петте колони, издигнали се в мощно самотно великолепие в средата на правоъгълния двор. Там, където на двора падаше сянка, той бе кафеникавосив, отвъд ръба на сянката зимната трева беше жълтеникава, покрита с трепкащ пласт от възможно най-светлото зелено. До приличните на паяжина черни следи на увивните растения мраморните колони бяха бляскаво бели и Стоунър си помисли, че скоро сянката ще пропълзи по тях и основата ще потъмнее, а после нагоре ще пропълзи и мракът — бавно, сетне по-бързо, докато… Той усети, че зад него стои някой.
Обърна се на стола и вдигна поглед. Беше Катрин Дрискол, младата преподавателка, която предната година бе присъствала на семинара му. Бяха се срещали понякога из коридорите и си бяха кимали, но оттогава всъщност не бяха разговаряли. Стоунър усети, че е леко подразнен от този сблъсък — не искаше да му се напомня за семинара и какво е последвало от него. Изтика назад стола и се изправи непохватно.